Ботокс за мозъчните клетки

От зор научих тази думичка. В миналото, когато женките се разкрасяваха само с продуктите на "Ален мак" и "Арома", беше лесно - от 50 метра гледаш и поне на 50 процента улучваш коя другарка на колко години е и бабичките ти пълнят окото. Няма бръчка, опънали едни кожи ензимени... И се хвърляш смело в атака. Ако онзи отгоре е решил да те пощади, не стигаш до мига на истината... Ако обаче светнеш лампата в този миг, оставаш инвалид - за цял живот.
При загасена лампа седя пред светещ екран и щракам копчето на дистанционното. Вечер е -време да забравя за всички гадости на деня. Чувствам се уютно и обгрижен - поне три телевизии яко се трудят да привлекат вниманието ми. По едната раздават пари. Но това си е жив хазарт -тука има - тука нема... И по другата правят същото, но ако изядеш белите бъбреци на една свиня. Ядат няколко, един печели. Другите си остават с плюскането и известността - на улиците ги сочат с пръст и им завиждат за месото по време на всенародни принудителни пости.
Истината обаче е в " Който пее - зло не мисли". Даже въобще не мисли, личи си по изявите на повечето участници. Това ми харесва - толкова идиоти за толкова кратко време се зверят срещу мен, че неволно си мисля - не, аз не съм от тях. Дажи тихичко припявам.
Но истинска наслада за душата ми е срещата с онези българи, които днес се представят като цвета на обществото. Събрани накуп единствено в името на възвишени идеи й дела. Да си кажа честно, малко са ми поомръзнали - повечето се търкалят пред очите ми поне две петилетки, на накои наистина не им личи от ботокса, а един мустакат чалгаджия си е направо красив и без него. Лек нафталин лъха от осанките им и доста по-силна инфантилност от разговорите - тук сценаристи и режисьори са безсилни. Но продукцията /проектът/ си го бива. Има и интрига - политическа. Заради нея се пънат и по-свежи лица, даже рейтингови фигури се отъркват във "формата" на гледаните предавания. И тук, и по другите канали ентусиазирани публики с бурно присъствие ми напомнят, че сигурно не съм в ред, ако нещо не ми харесва в картината отсреща. Боже, колко драматизъм и какви неочаквани обрати, Боже, какъв колосален сблъсък на идеи и мозъци - досущ като в живота.
Но аз не съм тъъъъп. И гледам ли, гледам. И взе, че почна да ми харесва. Риалити... като изкуствения ни живот. Истинско.
Ботоксът вече е изпълнил мозъчните гънки. Мислите ми се пързалят и няма къде да се закачат, защото мозъкът ми е гладък - опънат като бебешко дупе. И постепенно се унасям - без да мисля. Заспивам. Лека нощ, приятели.