Нов стил в дизайна

В последните няколко години в дизайна на нощните клуб, хотели, игрални зали свикналият на безвкусните социнтериори с квадратни маси. мокег и евентуално по-пнщен полилей затаи дъх пред едно ново явление - налагането на нетрадиционен и непознат доскоро стил. Негов автор е известният вече не само у нас, но и в чужбина арх. Юлиан Тахов. От малък той иска да се занимава с архитектура, преминава през изобразителното изкуство, екстериора и намира себе си във вътреншни дизайн. Завършва скулптура в НХЛ и вече 14 години следва мечтата си, каю умело съчетава работа и хоби. Юлиан е дизайнер, известен с култовите си интериори на клубовете Sin City, Plaza, Hedon. Versai в София, Vigo в Несебър, Oppium в Русе и куп хитови заведения в цялата страна. Създал е собствен стил - толкова характерен, че не е необходимо да подписва проектите си. Но за да постигнеш добри резултати, е нужно да работиш в добра и приятна атмосфера. Ето защо ние посетихме мястото, където Юлиан Тахов твори - неговия офис.
Той също е плод на таланта и въображението му. По нищо не прилича на строгите и скучни помещения, в които хората са вторачени в компютъра и не забелязват нищо около себе си. Обстановката тук е изключително динамична, цветна, пищна и провокативна. Много герои са събрани на едно място и са съчетани в неповторима хармония. Има и произведения на всички видове изкуство - картини, скулптури, нестандартни архитектурни решения. Овалните форми са доминиращи. Те са постигнати от много арки, носещи мекота и простанственост. От материите преобладават дървото и кожата, които създават усещането за лукс и топлина.
Като любител на изобразителното изкуство Юлиан Тахов се прекланя пред Рафаело и Микеланджело. Според него те носят характерния за своето време дух и зареждат с позитивна енергия. Затова централно място в офиса му заема картината на Рафаело "Атинската школа". Тя е разположена в главната арка за повече пространственост, перспектива и свежест в интериора. Именно чрез арките талантливият дизайнер се старае да развива повече пространство в дълбочина. Друга негова страст е многоплановостта, за да може помещението продължително време да захранва настроението на посетителите.
Тъй като добре познава тънкостите на пластичните изкуства, Юлиан Тахов е и голям ценител на малките предмети с ювелирна стойност. В офиса му има много скулптури, правени от самия него, но преобладаващи са фигурките на малтийски рицари, купени от различни части на света. Той смята, че дребните предмети са солта на интериора на всяко помещение. Затова всяко изобилства с ефектни детайли. Съществува . обаче един елемент, който се повтаря в стаите на офиса и присъства във всички проекти на Юлиан. Това е античната Медуза. Намерена в стари книжа, той я е доразвива като изображение и вече е негова запазена марка. Особено интересна е и иконата на св. Богородица, купена от семейството на Юлиан от Рилския манастир. Направена от чисто сребро и инкрустирана с цветни камъни, тя носи топлина, внася уют и успокоение на мястото, където дизайнерът твори.
Когато решава да направя тъкмо този офис, архитектът се стреми да създаде атмосфера, която да ха-расва не само на него, а на екипа му. Така се ражда една оригинална симбиоза - от една страна инте риорът е представителег и тежкарски, а от друга уютен и артистичен.

КЪДЕТО СМЪРТТА И ЛЮБОВТА СЕ ПРЕПЛИТАТ

"Зодиак на смъртта" (изд. "Жанет 45") е писана 13 години. Авторът на стихосбирката Пламен Асенов преплита стилистични нюанси от различни поетични традиции - от древен Шумер и Египет, от японското хайку от модернизма на XX век. В стиховете му, разпределени в 4 цикъла, се прокрадват и въпросите как и защо човек умира, как живее, откъде намира сили да устои. И въпреки че акцентът на книгата е върху смъртта, ключовата тема в това поетическо изследване е любовта - не само в отношенията мъж-жена, но и любовта към света около нас, към дребните неща, които често не забелязваме.
Пламен Асенов е от Пловдив, завършил е българска филология. Като журналист на свободна практика пише анализи за вестниците "Дневник" и "Сега". Работи и като сценарист на документални филми. Автор е на три театрални пиеси, няколко книги с разкази и три стихосбирки.

Модерен роман за тийнейджъри

В текста са включени компютърни "емотикони" графични изображения на човешки емоции и състояния, с които си служат доста от потребителите в интернет.
За разлика от популярните напоследък жанрове като "хорър" и "фентъзи", тази книга представя реалистични сюжетни линии и герои, с които читателите могат лесно да се идентифицират. В романа са описани преживелиците на 14-го-дишната Тина и нейните приятели, като не са пропуснати вълненията, свързани е родителите, училището и любовта. Българските тийнейджъри ще открият собствените си проблеми, описани по забавен и увлекателен начин. В историята са вплетени и много от типичните за съвременните млади хора мании - диети и отслабване, запознанства в интернет, есемес свалки.
Юлия Спиридонова е на 37 години. От студентка работи като свободна практика за български и чужди филмови продукции. Има заснети над 400 телевизионни сценария. Автор е на детското седмично предаване " Здравей". Има четири издадени книги - "Гугулетата", "Приказки за Гугулета", "Приключения с Джиго" и фентъзи трилогията "Любими Попътечо", като на първите две книги освен автор е и илюстратор.

Русия, Европа и газовата война

"Сиела" пусна на пазара книга, посветена на актуалната сега тема - за газа. В центъра на " Газовата война" на Румяна Угърчинска и Жан-Мишел Каре е тревогата на Европа от все по-скъпия петрол и неговите намаляващи запаси. Започва надпреварата за "синьото злато", лумват заплетени конфликти. Русия притежава над една трета от световните запаси на природен газ. Тя е най-големият производител и износител в света. Утре тя ще е единственият доставчик, който ще диктува свои закони. Пред бившата съветска империя се разкрива неограничена власт. Ако Европа се е хванала в мрежите й, това е, защото е искала да го стори. Същността на играта е зад кулисите: неогласени споразумения, лични апетити и тайни сметки.



За традициите и природата на Пловдив.
Богато илюстрираното издание е книга 2 от поредицата "Енциклопедия на регионите в България". Изданието е на КК "Труд" и съдържа повече от 380 цветни и чернобели илюстрации. Албумът представя богатата история, красивата природа, уникалните традиции и култура, забележителните постижения в икономиката, изкуството и спорта на хората от пловдивския край. Изданието е под патронажа на УНСС и е осъществено с помощта на областния управител на Пловдивска област - Тодор Петков, и на кмета на Пловдив -Славчо Атанасов.

Алтернатива на безпътицата

Дарина Цурева е художничка, чийто почерк е разпознаваем за ценителите на изобразителното изкуство: стилизирани до абстрактност форми, споени в пъзел от хармонично интимни цветове. Авторка на над 20 самостоятелни изложби и с участия в международни пленери в Белгия, Франция, Хърватия, за поредната си експозиция тя е избрала коридорите на училището, в което преподава - СХУПИ "Свети Лука". "Желанието ми е изложбите да станат традиция и нашето училище да заживее пълноценен художествен живот - казва Цурева. - Иска ми се днешните ни деца, бъдещи наши колеги, да знаят, че има алтернатива на безпътицата да бъдеш художник."
Изложбата се състои от рисунки и етюди от последните години. И въпреки че са изпълнени в драстичния контраст на бялото и черното, творбите сами потвърждават оптимизма в думите на авторката, оставяйки у зрителя предчувствие за надежда.

Острови в Пловдив

Галерия "Жорж Папазов" представя експозицията " Острови" на Николай Няголов. Картините са рисувани специално за изложбеното пространство. В тях са отразени впечатленията на автора от различни пътувания и тълкуванията му за островите като нещо отделно, откъснато, далечно, но и приказно, красиво, мечтателно. Творбите са наситени с утрини, сини вечери, полъх на вятър, планински дъжд, на които се наслаждаваме истински, само когато пътуваме или намерим време да ги съзерцаваме.

Гръцка пиеса на режисьора Светослав Пеев

В Младежкия клуб Държавният пътуващ театър поставя комедията на един от най-значимите гръцки драматурзи от следвоенния период Димитрис Кехаидис - "Таблата". Режисьор е Светослав Пеев, музиката е на Юри Ступел, а ролите изпълняват Валентин Танев и Валентин Балабанов. Пиесата е сред образците на съседския камерен театър - актуална с тълкуването си за съвременния балкански герой, който строи бъдещето си, отричайки действителността. Акцентът в нея е балканската мечта, основана единствено на въображаеми ситуации.

СЛЕД ПРОВАЛА НА НИЙЛ САЙМЪН НА БРОДУЕЙ – ПРЕМИЕРА В „СОФИЯ”

Това, че Ириней Константинов се е заинатил да провокира зрителя до дупка, е решението му да постави една, меко казано, екзотична пиеса на Нийл Саймън. Драматургът, чието слово е смешно, но прозорливо, остро, но утвърждаващо, пише пиесата, погнат от лични страдания. Той се разделя със съпругата си по особено драматичен начин, но успява да й "натрие носа". Според адвокатските споразумения бившата му жена - актрисата Марша Мейсън, прибира печалбите от следващия му спектакъл. Тъкмо това е дяволското отмъщение на носителя на "Тони" и "Пулицър" -написва произведение, за което е дълбоко убеден, че няма как да се задържи на Бродуей. Е, все пак се изиграват 40 представления и спектакълът е свален. Театър "София" обаче го изтупва отпраха и го поднася като поредната си премиера. Постановката е на Григор Антонов, а в ролите участват Богдан Глишев, Доси Досев, Майя Остоич, Любомир Младенов, Лилия Маравиля.
В повествованието младият и амбициозен учител Леон пристига в забравено от Бога украинско село. Там той с удивление установява, че хората не само се държат, а и мислят като глупаци. Изключение не прави и красавицата Леня, оплитайки в мрежите си новодошлия. Тук започва завръзката - оказва се, че над селцето тегне проклятие и за да бъде премахнато, Леон трябва или да образова Леня за 24 часа /пълен абсурд!/, или да се откаже от любовта си и да се влее в редиците на слабоумните. Резултатът е безкрайно надхитряне между учителя и селяните.

Трупове след 9

Последната постановка на "Зад канала", "Сухи сладки за черен следобед". Амбициозният проект бе рекламиран като страховита сага от серия убийства и сцена, върху която се търкалят купища трупове.
Авторката е Елизабет Стрикланд, а режисьор Бо Херлънд. В ролите, освен внушително чуждестранно присъствие, бе и шефът на артистите у нас - Христо Мутафчиев, боядисан като негър. Определна като криминален фарс, постановката рисува мрачна картина в мрачна къща в английска провинция. В една съборетина в нейните покрайнини се събират жени, отдадени на спиритуализма. Авторката, лекар по професия, кръвожадно обобщава: "Там всички са за убиване и всички искат да се убият един друг!" За да натрапи идеята си, тя поставя отрова на всички места, за които може човек да се сети, дори и в думите и мимиките на персонажите. Играта на криеница приключва с появата на убиеца, за когото прозорливите още в началото се досещат. Резултатът - префърцунена пиеса в още по-снобското обозначаване на срещата - часът на черната мъгла, горчивият шоколад и страшните разкрития след 21.

За счупен зъб - куршум!

И сто години демокрация да минат, и селото пак ще се празнува 9-ти септември, нищо че вече сме в двайсет и първи век!
Тъй се кълняха трийсетина беловласи старци и баби, още двайсетина млади социалисти им пригласяха, ама по-плахо, щото оттук нататък именно те трябваше да изпълнят партийната повеля за непреходност на идеите, покълнали в този беден някога край и избуяли в годините след соцреволюцията, щедро поливани от нароилите се партизани и ятаци. Именно те - борците за народна свобода, като яхнаха волгите и мерцедесите, не забравиха родния си край, изсипаха държавни пари и селото заприлича на спретнат град. После как партийната му "ядка" да не е най-сплотената в този иначе запуснат край..
Беше 9-ти септември 2003-та, както и в минали години, прогресивната част от селото с парите на замогнал се местен червен бизнесмен спретна партиен купон на площада. За да има масовост, онзи паралия пусна за народа кебапчета по трийсет стотинки, скарите ока-диха района и привлякоха като магнит народонаселението. Вторник, ама празничен - привечер хората наизлязоха, кой с левче, кой с два - пооблажиха се край масите, пък и лаф моабет завъртяха. И току поглеждаха към кръчмата, където - вече без пари, "ядката" набиваше на корем всякакви вкусотии и ги поливаше обилно с вино. Петдесетина човека представляваха цвета, червеният цвят, който в този тесен, сплотен от идеите кръг се кълнеше да продължи идеите и през новия век. Сал един обаче едва креташе помежду им, изнемогнал от работа и превит под тежестта на сервитьорската табла. Откак спря работа като водар и почна като сервитьор, Рачо Гърдата не беше виждал толкова зор в кръчмето, което сега се пръскаше по шевовете от ядене, пиене, цигарен дим и идеи.
Тук му е мястото да кажем две думи за пролетария, известен с женския си прякор. Мъжът гонеше шейсетте и цял живот беше прекарал покрай вадите, знаеше напоителните канали по-добре от бръчките на лицето си и нямаше равен в управлението на водите, което си имаше тънкости и някои... благинки. Заради тях, пък и заради волния живот Рачо се бъхтеше от сутрин до вечер на полето; и през демокрацията оцеля, защото тук нищо не никнеше без водата на реката. Пак той опази помпите, които изкарваха живителната влага до плодородното плато, от него зависеше кога и на кого ще потече благинката. И колко.
Дали от стоенето в калните вади или от нещо друго, но най-напред го пипна някакво възпаление на белите дробове, после, голям срам, му откриха онкологично заболяване - на лявата гръд. Оперираха го в окръжния град и семейството му до последно пазеше тайна, но едно младо докторче, пръкнало се някога в селото, веднъж си раз-върза езика и приказката за бо- лежката му тръгна из селото. Тъй се сдоби и с прякора си. Като излезе от болницата, червеният големец, за когото работеше, прояви човещина - предложи му да замени водите с други води, дето като кръчмар и сервитьор сипваше в питиетата на кръчмата - и тя негова. И Рачо се съгласи. Падаше и по някой лев бакшиш, когато местните хайлази се понапиеха, сипваше им и от собствената си пърцуца - също допълнителен доход. Пиячите пък си плащаха и заради майтапа, който си правеха с него. Като удареха малко повече, все се намираше някой да се провикне: "Ей, Рачо, цръкни още едно. " Демек - от гърдата. Ама си го уважаваха хората, щото пускаше и вересия.
Към седем вечерта девето-септемврийци каталясаха от ядене и пиене, най-подир и Рачо подви крак, седна и той като хората на масата, взе да хапва бързо-бързо и да притуря по глътка вино. И тогаз в кръчмата влезе Зарко Белята. Тъй му викаха, щото от нищо правеше кавга, която нерядко преминаваше и в бой. Беше дребен, но жилав и вреден. На младини изяде поне по кокошка от всеки дом, като не забравяше да се шмугне и в мазите за ракия и вино. Всички го знаеха, никой не можа да го хване. Селяните го побийваха, но Зарко бягаше бързо... Като почна демокрацията. Белята пръв развя синия байрак в червеното село. За което яде бой. Биеха си го редовно по изборите и той като че ли поомекна, почти прие червената идея. Особено когато имаше кяр.
Тъй беше и днес. Беше се по-насмукал, докато оправяше една моторетка на комшията, и привечер с леко омекнали колене тръгна към площада. Видя, че в кръчмата купонът продължава и без много да му мисли, отвори вратата. Отпървом не го забелязаха, после тук-таме се възцари мълчание, но Белята също беше напред с питиетата и вдигна стиснат умрук: "Ротфронт, другари, да ви е честит празникът!" От една-две маси му теглиха по една майна, но по-сговорчивите и тези, които имаха техника /а белята беше признат майстор на моторите/, вдигнаха чаши насреща му и незлобиво го поканиха на една от масите.
Веднъж седнал, осъзнал победата си, Зарко се озърна за сервитьора и като го видя, че зоба кебапчета, му ревна: "Ей, Рачо, стига си набивал кайма, че ще ти текне кърмата, дай една порция и на мен, ама по-го-лямжка... И цръкни от червеното..."
Приседна му залъкът на Рачо, пък и коленете не го държаха от голямото тичане с таблата, не стана веднага, даже хич и не се надигна. Наложи се Зарко още няколко пъти да сиповтаря поръчката, като междувременно пийваше от чашите на масата и замезваше от чуждите чинии. А когато след няколко минути Рачо най-после тропна пред него чиния с изстинали кюфтета, реши да го унищожи с думи: "Не си вече гърда, влачиш се като цицата на баба ми по земята..."
В общата тупурдия почти никой не го чу, но сервитьорът се сви като ударен, рязко се обърна и без да иска, удари с таблата по главата Белята. И тогаз стана една...
С няколко удара пияният събори сервитьора на пода и докато другите ги разтърват, един зъб излетя от устата на бития, а кръвта от носа му зяноса специално извадената за празника нова бялапрестилка. Жилав беше Белята, като пиявица се беше залепил за другия мъж и млатеше ли, млатеше. Най-подир, когато няколко едри мъже от червените отново припознаха в него класовия враг и порядъчно го поотупаха, успяха да отлепят от жертвата. После със силни шутове предадоха тялото му на плочника на площада. Но купонът свърши и леко разочаровани, деветосептемврийци се изнизаха по къщята си.
Гърдата как да е посъбра по-судата от масите, помагаше му и циганката Меси, дето някой я беше кръстил Месалина заради активния полов живот с поне половината село. Остави я да мие и бавно пое към къщи.
Жена му беше отишла в града при внуците, като запали лампата, отиде при огледалото и направо се изплаши от външния си вид. Крошетата на Белята бяха превърнали лицето му в кърваво месиво, дясното му око синееше, кръв пак протече от носа и едното му ухо, полуразпрано от точен и силен удар. А от цъфналата му като трътка уста зееше тъмната празнина от липсващия зъб. И тогава побесня, спомни си и думите, гад-нярските думи на Белята.
Слезе в обора и извади завитата в найлонов чувал двуцевка, от една кутия дръпна три-четири патрона, два мушна в цевите и тръгна към къщата на врага. Наближаваше полунощ, когато с приклада на оръжието заблъска по външната порта на Белята. Разбудена, майка му викна насреща какво иска, а монтьорът, който спеше на горния етаж, се появи сънен на прозореца. Като мярна силуета му. Рачо гръмна напосоки и едрите сачми разбиха едно от гипсовите ангелчета, с които бе украсена фасадата - току до главата на Белята. Онзи се уплаши, но предвидливо се беше въоръжил и хвърли едно секирче по стрелеца. Острието профуча и се заби в чатала му.
Белята не чака ефекта от попадението, ами бързо се дръпна навътре в стаята, взе да върти телефона на полицията, ама в тъмното не улучваше цифрите. Майка му, която си падаше по криминалетата, бързо съобрази и му викна да не пали лампата, щото ще стане мишена. Но беше вече късно.
Силуетът му се очертаваше идеално зад пердето, едно друго перде - на омразата, болката и обидата, се беше спуснало пред очите на Гърдата. И като се приближи бързо на три-четири метра, сервитьорът вдигна пушката и стреля.
Добре че не беше куршум, щеше да отнесе Белята. Но и сачмите свършиха добра работа - целият сноп се заби в плешката на бияча, една по-чевръста стигна чак до бъбрека. Когато го вкараха към болницата, извадиха само оловото от кожата му, онази - чевръстата, си му я оставиха за вечен спомен.
Осъдиха Гърдата на три години затвор. Само че условно -селото се надигна и кажи-речи цялото се подписа в защита на Рачо. По тоя край такива подписки все още хващаха дикиш Пък и нали пак идеха избори... А Белята изведнъж се укроти стана хрисим, взе и по-рядко да се докарва до екстаз. Местните зевзеци допълнително го нака заха - вече не споменаваха пре дишния му прякор, взеха да му думат Сачмата. Лиши се от него и Рачо. Лют човек, как да му речеш...Току-виж, извадил ся нейде нещо друго.

Аржентинско танго ще се вихри в 15 български града

Аржентинско танго превзема пет български града в началото на април. Световният танго танцьор и хореограф Густаво Русо заедно с двадесет от най-добрите аржентински артисти, танцьори, музиканти и певци ще поднесе на българската публика нов, оригинален и модерен спектакъл.
За първи път пленителната история на тангото ще бъде показана посредством сценични комбинации от традиция, класически балет и модерни танци. Оркестърът на Танго Седутиън ще изпълни единствени по рода си интерпретации на известни танго мелодии с характерните за стила инструменти - бандонеон и цигулка, заедно с пиано, контрабас и барабани.
Обединението на различни аспекти на танца, съчетани с музиката на Астор Пиацола, става еталон в света на тангото, позволявайки на зрителя да съпреживее едно необичайно приключение с моменти на ревност и съблазън, страст и любов.
Спектаклите са във Варна /2 април/, Велико Търново /3 април/ . Бургас /4 април/. Русе /5 април/ и София /7 април/ в НДК.

Чудо невиждано - наградиха лекар!

В края на миналата седмица министърът на здравеопазването д-р Евгени Желев връчи Почетен знак -първа степен, златен, на изпълнителния директор на УМБАЛСМ "Пирогов". Доц. Д-р Димитър Раденовски. Високото отличие му бе присъдено за съществен принос в развитието на Националната спешна болница и по повод на неговата годишнина.
Д-р Раденовски е посветил 35 години от живота си на лекарската професия. От 2007-ма е шеф на "Пирогов", но и до ден-днешен продължава да оперира като коремен хирург.
Заслужената награда на един от водещите ни лекари може би е само началото на една добра инициатива. На "светло" да бъдат изкарвани не само "грешниците" в бели престилки, но и тези, заради които почитаме и уважаваме тази наистинна хуманна и високоблагородна професия.

Ботокс за мозъчните клетки

От зор научих тази думичка. В миналото, когато женките се разкрасяваха само с продуктите на "Ален мак" и "Арома", беше лесно - от 50 метра гледаш и поне на 50 процента улучваш коя другарка на колко години е и бабичките ти пълнят окото. Няма бръчка, опънали едни кожи ензимени... И се хвърляш смело в атака. Ако онзи отгоре е решил да те пощади, не стигаш до мига на истината... Ако обаче светнеш лампата в този миг, оставаш инвалид - за цял живот.
При загасена лампа седя пред светещ екран и щракам копчето на дистанционното. Вечер е -време да забравя за всички гадости на деня. Чувствам се уютно и обгрижен - поне три телевизии яко се трудят да привлекат вниманието ми. По едната раздават пари. Но това си е жив хазарт -тука има - тука нема... И по другата правят същото, но ако изядеш белите бъбреци на една свиня. Ядат няколко, един печели. Другите си остават с плюскането и известността - на улиците ги сочат с пръст и им завиждат за месото по време на всенародни принудителни пости.
Истината обаче е в " Който пее - зло не мисли". Даже въобще не мисли, личи си по изявите на повечето участници. Това ми харесва - толкова идиоти за толкова кратко време се зверят срещу мен, че неволно си мисля - не, аз не съм от тях. Дажи тихичко припявам.
Но истинска наслада за душата ми е срещата с онези българи, които днес се представят като цвета на обществото. Събрани накуп единствено в името на възвишени идеи й дела. Да си кажа честно, малко са ми поомръзнали - повечето се търкалят пред очите ми поне две петилетки, на накои наистина не им личи от ботокса, а един мустакат чалгаджия си е направо красив и без него. Лек нафталин лъха от осанките им и доста по-силна инфантилност от разговорите - тук сценаристи и режисьори са безсилни. Но продукцията /проектът/ си го бива. Има и интрига - политическа. Заради нея се пънат и по-свежи лица, даже рейтингови фигури се отъркват във "формата" на гледаните предавания. И тук, и по другите канали ентусиазирани публики с бурно присъствие ми напомнят, че сигурно не съм в ред, ако нещо не ми харесва в картината отсреща. Боже, колко драматизъм и какви неочаквани обрати, Боже, какъв колосален сблъсък на идеи и мозъци - досущ като в живота.
Но аз не съм тъъъъп. И гледам ли, гледам. И взе, че почна да ми харесва. Риалити... като изкуствения ни живот. Истинско.
Ботоксът вече е изпълнил мозъчните гънки. Мислите ми се пързалят и няма къде да се закачат, защото мозъкът ми е гладък - опънат като бебешко дупе. И постепенно се унасям - без да мисля. Заспивам. Лека нощ, приятели.

Радиото в колата ни казва накъде да караме

Шофьорите в София ще следят натовареността на трафика чрез радиото в колата си, предвижда новата геопространствена информационна система (ГИС) към градския Център за мобилност, представена в сряда.
В чужбина това е факт отдавна. Но у нас тепърва ще се водят преговори с Националното и с всички радиа. "Шофьорът кара колата си например по Цариградско. Той ще бъде засичан или чрез радиоприемника си, или чрез клетка на мобилния си телефон. Информацията за това колко коли има по Цариградско ще се подава в центъра. А оттам към съответната радиостанция. Шофьорите ще знаят дали да завият наляво или надясно, за да избягнат катастрофа или задръстване", обясни пред НТ г-н Илиев, който се занимава с новата компютърна система. На 8 април стартира и сайтът на Центъра за мобилност. В него ще има сектор, чрез който ще може да се следи от гражданите в Интернет къде има катастрофа, задръстване, ремонт.

Картина в рамка крие телевизора

Елегантната система " Медия декор" е предназначена да скрие зад изящна картина екрана на системата за домашно кино или телевизора. Целта е по този начин да не се нарушава хармоничният ефект в обзавеждането на дома.
Новинката е създадена от американската фирма
"Стюарт" и представлява репродукция на повече или по-малко известно произведение на живописта, поставено в изискана масивна рамка. Когато искате да използвате скрития екран, натискате съответното копче на дистанционното управление и репродукцията плавно се измества нагоре, откривайки дисплея на домашното кино. Със същия
успех "Media Decor" може да маскира течнокристален или плазмен телевизор. В този случай се поръчва конфигурация без екран вътре, а само с рамка и подвижна репродукция. Телевизорът се вгражда в ниша в стената, а картината се слага върху нея.
Изображението в рамката се избира от каталог, който съдържа голям брой репродукции на световноизвестни произведения. Но по желание на клиента в рамката може да се постави всякаква картина или снимка. Максималният размер на "маскирания" екран е 110 инча по диагонал, което означава, че картината ще е с ширина 240 см, а декоративната рамка -265 см. Самата тя също се избира по каталог, в който има неколкостотин модела.
Изображението се отпечатва по специалната технология " Giclee", която гарантира защитата на цветовете от въздействието на ултравиолетовите лъчи.

Готвенето започва с едно докосване

Дигиталните сензори успешно заместват класическите ключове на котлоните, които регулират мощността на печката.
Производителите на бяла техника непрекъснато предлагат нови идеи, които променят вида на домакинските елекроуреди. Вече свикнахме със стъклокерамичните плотове и се убедихме в предимствата им, но ето че и те се усъвършенстват. Днес на мода са сензорите. Инфрачервените контролират температурата на храната. Благодарение на тях тенджерата няма да из-кипи, независимо колко течност има в нея. Така, без да стоите на пост непрекъснато край печката, ще сте сигурни в крайния резултат.
Дигиталните сензори заместват успешно класическите ключове на котлоните, които регулират мощността на електроуреда. Вместо тях, в единия край на стъклокерамичния плот има сензорна скала, която се задейства при докосване с пръст. Чувствителният на допир екран не е нещо ново в техниката - хай-тек феновете познават това постижение от работата с лаптоп, от дисплея на някои мобилни телефони или фотоапарати. Но котлонът със сензорна джаджа е новост - удобна и забавна. Сензорната скала е на едно ниво с плота с нагревателните зони, не се натрапва на поглеАко искате плавно да измените мощността на котлона, просто плъзгате пръст по скалата да и може лесно да се почисти с кърпа.
Обслужването също е съвсем лесно. Трябва само да изберете температурата, при която ще готвите, и да поставите пръста си върху съответното място на скалата. Подходящото ниво на мощност е активирано за съответната зона и готвенето започва, без да се налага да въртите копчета или да натискате бутони. Ако желаете плавно изменение на мощността, просто плъзгате пръст по скалата.
Устройството се нарича "Touch Slider", като за всеки котлон има по една сензорна скала. Има възможност за изключване на сензорната функция с цел зашита от деца или при почистване след готвене. Иновационната технология, вече е патентована и въведена от марката " Сименс". Ако все пак ви се струва ненадеждна, може да изберете керамичен плот с пиезосензорно управление (piezo-touch-control).
При него няма опасност да сбъркате, защото трябва леко да натиснете върху нарисуваното копче. В резултат натискът се преобразува в електрически сигнал и веригата се затваря. Управляващите копчета са разположени върху алуминиев пулт, разграничен от повърхността за готвене.

Древния кръстопътен Пловдив

В град на кръстопът заедно са живели винаги хората в Пловдив, в този древен кръстопътен град, където са се срещали епохи, култури, нрави, носени от различни краища на света. Живели са НЕРАЗДЕЛНО: българи, гърци, турци, евреи, арменци, цигани... И не са знаели днешните думи „глобализация", „интеграция", „толерантност", „космополитизъм" ... Те просто приемали своите различия като даденост, която им е разнообразявала живота. И се раждали весели истории от техните специфични особености, които подслаждали еднаквостта на катадневието им. От уста на ухо се носели шегите и анекдотите за българи, евреи, арменци, турци, цигани...Защото само политици и държавници са ги делели. Те били тези, които кроели, прекроявали държави, местели граници, издигали стени между хората, хвърляли ги един срещу друг в кръвопролития и убийствени разпри и войни. За да разпарчатосат земите, откъсвали близки и сродници. А хората знаели, знаяти днес - няма разлики, които да ги делят, нито физиологични, нито расови, нито верски! Животът ни човешки е кратък сън тук, на тази приказна Земя, която е наш общ дом, за който трябва ЗАЕДНО да се грижим, за да го опазим за нас, човеците!
Когато бях дете, в Пловдив още имаше квартали, махали, условно наречени „еврейски", „арменски", „цигански"...Това деление вече е спомен. Младите почти не го знаят. Още много отдавна жителите започнали да се омешват, защото са дишали един и същи въздух, пили са една и съща вода, често се женели помежду си от тия „смесени бракове" се раждали деца красиви, умни, работливи, които също се влюбвали в този приказен град Пловдив, където устройвали своя семеен и професионален живот.
Една лека ограда ни делеше в родния ми дом в „Кършиака" със съседите ни турци, но през нея колко баници, баклави, халви, тиквеници си предавахме! Празниците ни ставаха ОБЩИ. Смехът, плачът прелитаха през тарабите и правеха по-леко съпреживяването на семейните тревоги, скърби, радостни и щастливи мигове... Защото народът ни е казал: „Няма по-близък и по-ценен от съседа!"
После ученичеството ми премина в „Мараша", в еврейската махала. Повечето от съседите ни по това време (1949 г.) се изселваха в Палестина - така казваха на новата си държава. Много отидоха, единици се върнаха, други се преселиха после в Швейцария, в Испания, в САЩ. Родните им къщи останаха тук, в Пловдив. Как ли са ги сънували, как ли са се пренасяли денем и нощем в града на тепетата, как ли са звънели в душите им песните на птиците, думите на приятелите им, словата на учителите им?
Когато някои от тях си идваха, плачеха от радост като се срещахме, търсеха с очи и сърце спомените си детски, младежки, семей-ни... Заедно с еврейчетата играехме, учехме, ходехме по лагери и бригади и никога, ама никога не сме се делили! Различието във външен вид е било само повод зараждането на веселие, забава, вицове. Не помня да е имало ДЕЛБА помежду ни, която да ни е ограбвала физически, умствено, душевно. И със съседите евреи си подавахме съдовес национални вкусотии, разменяхме си рецепти за манджи, сладкиши. Днес, когато се срещам с прияте^ лите си евреи, си говорим за махалата, връщаме времето назад, греем се в него, защото както старото вино опива, така и споменът стопля.
Евреите в града ни се занимаваха с търговия. По-бедните, по-необразованите търгуваха със семки, ядки, с печена тиква и с „магазинче" - подвижна количка, успяваха да изхранят себе си, семействата си, че и дом да си построят. Нямаше еврейско семейство без собствена къща и днес едни от найтхубавите къщи в Пловдив са останали от заможните евреи. Те имаха магазини за платове, за обувки, за кинкалерия на Главната улица на града. Как обичах да влизам в добре подредените им, пъстримагазини, отрупани с разнообразна стока! И как умееха да посрещат клиентите, да ги предразполагат, да им угаждат. Беше невъзможно да излезеш, без да си купил нещо! Защото те правеха от търговията почти изкуство. Не е случайно, че се носеше една приказка за стар евреин, който умирал и жена му довела цялото домочадие при него, за да се простят. Той слушал как тя изреждала синове и внуци и казал: „Е, всички са дошли. Ами кой е в магазина?"
От евреите пловдивчани са взели тяхната предвидливост, пестеливост, благоразумие. И аз обичам да се подготвям за зимата още през лятото - като видя зимни дрехи и обувки добри и с изгодна цена, набавям си ги предварително. Така са оцелели здравите корени на еврейския народ, пръснат от безмилостната история по света. Оцелявали са и са просперирали, та и досега има една шега, че „на световния пазар един евреин струва колкото трима арменци".
Но към арменците имам голяма симпатия! Може би тук влиза в роля „законът" за привличането на противоположностите, защото аз съм бяла, руса, синеока, а арменците са със силни и ярки черти, тъмнооки, къдрокоси. Имам много приятели арменци. Те са сърдечни хора със златни ръце, прочути майстори златари, часовникари, шивачи... Захвърлила ги е съдбата по разни краища на Земята, но те са съпричастни един кьм друг, трудолюбиви и необикновено жизнени, витални, весели. Спътници неизменни в живота им са песните, музиката, шегигс. Нали помните, че до последните дни на тежкия живот на големия ни пое! Яворов верни му останаха приятелите арменци, в чиято компания той се е чувствал добре? Затова им е посветил едно от най-хубавите си стихотворения „Арменци". А те са народ благодарен, признателен! Издигнали са му паметник в Ереван - красивата столица на Арменската република. Паметник на Яворов те посреща и в духовното имсредище в Стария Пловдив, където живее голяма част от арменската общност. Тук са събрани на едно място арменска църква, параклиси, училища, читалище...И когато в ранна есен се чества църковният празник „СурпКеворк" (Свети Георги), дворът се изпълва с достолепни, красиво облечени и усмихнати арменци, с техни приятели и съмишленици. Особено мило е да слушаш жизнените им песнопения, да чувстваш сплотеността им, загрижеността им един за друг. Това ги е съхранило, спасило в жестоката съдба, която им е отредила историята.
Затова и аз, водена от обич и интерес към арменците, когато живях в Москва, в първото си излизане извън Русия, отлетях за Армения. В душата ми останаха красивите здания на Ереван, изкусните паметници, пръснати из страната им, потресаващият мемориал, посветен на жертвите от геноцида... Всичко, което видях, беше рожба на талантливите арменски майстори архитекти, художници, скулптори. А те са и още големи математици, астрономи, композитори, музиканти, певци! Надарен народ! Опазил си чедата, съхранил си особеностите, нравите, фолклорните ценности със старание и с особен хумор, от който и до днес се раждат весели приказки и анекдоти. Няма да забравя как в автобусната си екскурзия из Ереван спряхме доедно голямо, но не особено интересно здание и се питахме какво ли ще е това, а екскурзоводката ни рече, че не бива да сме дошли тук и да не сме видели „Радио Ереван", откъдето почват арменските вицове.
Много от хубостите на Армения съм запаметила, но най-важното е, че в душата ми са влезли арменците с гостоприемството си, с изкуствата си, с отзивчивостта си и верността към род и Родина. И в родния ми Пловдив арменското присъствие винаги е било ярко и важно. До голяма степен чарът на града на тепетата се дължи и на своеобразието, което му придава неговата арменска общност, живееща и до днес около и в Стария град.
В Пловдив са много и циганите. Запомнила съм едно предание за появата им по нашите земи. Когато започнало придвижването на турците от дълбочината на Азия към Мала Азия и към Европа, османците намерили на река Чингам едно племе с неизвестно име. Мъже и жени пеели, свирели, говорели високо, живеели безгрижно. Не били много, затова турците ги взели със себе си - да ги веселят. Не ставали за бой, за война. Жените не били и за харема, а ги взели за слугуване. И понеже нямали име, нарекли ги чингами, от река Чингам, та после станали цигани...
България е накръстовище и по земите й са минавали много народи! Но знаем, че точно от смесването на боите се раждат красивите картини, та и нашитекрасиви хора са родени о омесването, от сливанет на различното. А появилит се напоследък противо поставяния на различнит етнически общности са па от управляващите, от иконс мическите сблъсъци, коит дойдоха от тоя безкрае преход към „нов живот” Икономическите сътресени разместиха улегналите плас тове в многонационални! ни етнически прослойм забравиха си, объркаха с местата много от хората. Иначе, мъдрите човеци знаят, помнят, че хубости красотата се ражда от пъстрото, от разнообразни колорит!

КАВАЛЕРИ ПО ЕВРОПЕЙСКИ

Не знам дали ви се е искало да свършите някаква къщна работа, но да ви е неудобно, защото съседът може да ви види и да рече: „Женчо, пак препаса престилката..." Най ме беше страх-продължаваше да ми разказва бай Иван -от съседа. Излезем ли пред блока, той най-много одум-ваше мъжете къщовници. Много им се присмиваше. „Вижте го, женчо, пак нарами килима..."-вика.
Един ден реших да изненадам жената. Изпържих пържоли, направих салата, сварих супа и когато реших да я застроя, тук яйце ,там яйце - няма. Рекох си да отида до съседите, както правят жените - за щипка сол, за чаша олио... Предварително мислих, ако ме питат защо ми е яйцето, какво да кажа. Да кажа, че ще си правя маска за косата не върви - вече нямам коса. Абе, викам си, ще вървя, пък...
Позвъних един път, никой не се обади. Чух само някакво пъшкане. Рекох си, тука има нещо. Пъшкането се усили. Сякаш съседът душеше някого. „Къде съм го заврял, къде?" - чух пак гласа му. Помислих си, че съседката е кръшнала нещо и той пита къде е скрила любовника. Натиснах бравата да разбере, че отвън все още има човек и ако е намислил нещо, да се откаже. Натиснах още по-силно звънеца и чух: „Момент". Наострих слух и пак: „Абе, аз защо не взема ножа!..." Пак пъшкане. Брех - рекох си, - отиде женицата! Макар че много, много не я обичах, защото непрекъснато ме шпионираше, дожаля ми за нея, честно ви казвам. Все пак жив човек е...
- Абе, комшу! - провикнах се аз, за да чуе, че не съм си отишъл. Бях решил да стоя на вратата, докато разбера какво става вътре.
- Сега, сега! - обади се пак съседът и чух пак пъшкане, охкане. После едно „храс", сякаш й отряза главата! Но в този момент съседът се показа, ухилен до уши.
- Кажи, бе, комшу! -рече той ни лук ял, ни лук мирисал.
Бутнах вратата и се за-оглеждах за следи от кръв. Нищо. Всичко си беше мирно и тихо. Леглото изпънато... Стоях като втрещен, а съседът ме гледаше ухилен и ме подканваше да седна. Хем исках да остана малко, хем пък се страхувах, че жена му всеки момент може да дойде на себе си и да проплаче от гардероба.
- Е, как се накани? - запита той с усмивка. - То няма време да седнем да се почерпим като хората, все работа, работа... На какво си? На вино ли, на ракия ли?
„Мръсник" - рекох си на ум и станах от стола. Женаму още може да не е издъхнала, а той ще черпи...
- А, на нищо - отвърнах аз с пресъхнало гърло. - Ако имаш едно яйце да ми услужиш, дай, че много бързам.
- И повече да ти дам - засмя се пак съседът.
Грабнах яйцето и изтичах у нас. Мисълта за ножа не ме напускаше. Бърках яйцето и си мислех: за какво ли ставаше въпрос?... Кръв не видях! Човек нямаше...
В този момент на вратата се позвъни. Набързо бутнах купичката в хладилника, като си помислих: „Сигурно е полицията. Разбрали са и идват да ме разпитват като свидетел..." Отворих вратата. Беше съседът... Помислих си, че ще ме убеждава да не казвам нищо, ако съм разбрал. Няма да стане...
- Извинявай, комшу -казва, - то да не излезе, че искам да ми се реваншираш, ама одеве, като дойде, малко се забавих, защото тъкмо бях запасал престилката на жената да измия чиниите и докато отвържа този пусти възел ... Срязах го с ножа. Има рожден ден, та рекох да я зарадвам. Обаче не можах да намеря препарата за чиниите. Ако имаш нещо...
- Имам, как да нямам... „Зелен ПУР". Жената винаги се зарежда с него.
- На, цяло шише!
- Ще го върна - каза той.
- Няма проблем. И моята мие с „ПУР". Нали сме европейци - вика, - трябва да сме кавалери...

ШЕПА РОДНА ЗЕМЯ ЗА ГРАФИНЯТА

В самото начало на XX в. на френския литературен небосклон изгрява нова ярка звезда - 25-годишната поетеса графиня Анна дьо Ноай. Тогава, в далечната 1901 г., в Париж е нейният поетичен дебют, на който тя представя първата си стихосбирка с нестандартното заглавие „БЕЗКРАЙНО СЪРЦЕ". Този поетичен труд е оценен като шедьовър. Най-известните френски критици, писатели и поети са във възторг от изящните поетични откровения, отличаващи се с подкупваща искреност и дълбока емоционалност. Анатол Франс и Пол Валери предричат на авторката блестящи творчески успехи. Според Едмон Ростан и Марсел Пруст тя е „най-голямата френска поетеса в зората на века, истински европейски гений".
Следвадълъгтворчески период, изключително плодотворен. За 30 години поетесата издава 10 стихосбирки, няколко романа и интересни мемоари. Всичките й творби получават най-висока оценка. В тях тя издига в култ човечността, добротата, верността, обичта между хората, приятелството, възвишената любов, силата на човешкия дух. През 1913 г. английският вестник „Таймс" я обявява за „най-големият поет, с който XX век е дарил Франция и Европа". При една читателска анкета на в. „Ева" французите я избират за „Принцеса на Словото". През 1921 г. печели Голямата награда за литература на Френската академия на науките. Тя е първата жена, избрана за действителен член на Белгийската кралска академия за литература. И отново е първата жена на Франция, удостоена със званието „Кавалер на „ордена на Почетния легион". Поклонникът на нейния талант на поет, дарба на художник и божествена външност Опост Роден извайва бюста й. Верни приятели са й Пол Елюар, Жан Кокто, Коко Шанел, Салвадор Дали и неговата вдъхновителка Гала и още множество световни знаменитости, посетители на прочутия й литературен салон. На погребението на един от тях - Марсел Пруст, графинята произнася прочувст-вено слово. Тя и съпругът й - големият ценител на изкуствата и щедър меценат оай, постоянно подкрепятфинансово талантливи творци. При свое посещение в Париж Чарли Чаплин има щастието да се запознае с поетесата и двамата беседват на английски език, който тя отлично владее. За нея той се отзовава ласкаво, описвайки я като „извънредно духовита И очарователна събеседничка".
Най-пълна характеристика на поетесата, притежаваща душевна и физическа красота, прави френският писател Едмон Жалу във в. „Нувел литерер": „С матовото си лице, което напомняше цвета на мрамора, с големите си пламенни очи, с орловия си цос, с нежността на чертите си, с меката си изящна походка, където и да влезеше, мадам дьо Ноай спечелваше веднага сърцата на всички. А щом заговореше, високият й богат на нюанси глас бързо приковаваше общото внимание с повелителния си авторитет".
У нас Анна дьо Ноай е малко известна, тъй като на български език са преведени незначителен брой нейни творби, събрани в една единствена стихосбирка. Това е сборник с 43 нейни стихотворения, издаден през 1989 г., озаглавен „Сянкатана дните". Ание, българите, сме длъжни да знаем за тази изключителна жена, в чиито жили-тече българска кръв.
По майчина линия тя е потомка на размирния възрожденски книжовник епископ Софроний Врачански (котленския свещеник Стойко Владиславов), по-точно- правнучка на неговия внук Стефан Богориди, заемащ важни постове в Отоманската империя. Санов-ници стават и синовете му, а четирите му дъщери са омъжени за влиятелни мъже. Втората му дъщеря - красавицата Анна (Аника) се омъжва за турския дипломат Мусурис паша, по произход грък, който 30 години е турски посланик в Лондон. Една оттехните дъщери - Ралука,се омъжва за влашкия княз Григорий Бранковяну. Младото семейство се установява да живее в Париж, където през 1876 г. се ражда третата им дъщеря, кръстена на баба си Анна и наследила нейната одухотворена красота. За това свидетелства направеният от порасналата Анна автопортрет. Двадесет и двегодишната Анна се омъжва за богат и известен със своя хуманизъм френски граф и става общоизвестната графиня дьо Ноай.
Брат на бабата на Анна (Аника) е Александър Богориди (Алеко паша) - генерал-губернатор на Източна Румелия след Освобождението на България от турско робство. След като се оттегля от поста, той се заселва в Париж и се сближава със своята родственица. От него тя узнава подробности за своите родови корени и до края на живота си се гордее, че като гражданка на света принадлежи и на България! За нея източник на гордост и възхита са достойните дела на предците й. Малко преди смъртта си през 1933 г. (по време на Лайпцигския процес) тя застава в защита на Георги Димитров заедно с Ромен Ролан и Анри Барбюс, държи пламенна реч на многолюден митинг в Париж. Последното й желание е на гроба й да бъде донесена шепа българска пръст. Сега на гроба й в „Пер Лашез" в специална ниша е поставена частица от многострадалната българска земя - шепа пръст, занесена в Париж от български студенти...

ЖЕНИТЕ – АХ, АНГЕЛИ СА ТЕ…!

Така пееше някога Видин Даскалов и всички му пригласяха. Защото и мелодията беше хубава, а и за жените си е истина. Че сме хубави като ангели, така си е. Но дали и душите ни са ангелски?!
Жената винаги е била в центъра на вниманието - на събитията, на войните дори. Тачена и обиждана, обичана и мразена, хубава и грозновата... Зависи от гледната точка, от ъгъла, от който е гледана. Но каквато и да е жената в очите на другите, тя си остава онова нежно цвете, което се нуждае от грижи и любов. За да може момиченцето да стане девойка, а тя да се превърне от жена в белокоса кралица-владетелка на човешкото множество. Може мъжете да отричат, но доказано е, че жената е по-силната, по-търпеливата, по-любвеобилната. Тя е стожерът, тя е огнището, тя е огледалото, в което се оглеждат всички. Тя е онази невидима везна, която трябва да уравновесява събитията, за да успокои, да стопли, да оправи объркания свят и възникналите спорове.
Жената е тази, която с ласкава длан ще приспи детето, ще прогони с нежност умората, напрежението и злостта от лицето на мъжа. Ще изглади с обич гънките в човешките взаимоотношения. Тя носи товара на семейните грижи, на родителските права, на служебните несгоди. А трябва винаги да е усмихната и любвеобилна. Да не издава умората и негодуванието си. И трябва да е уважавана и обичана, да се свещенодейства пред нейния образ.
Може да не е светица, но е готова да приеме цялата любов на света. За да може, когато си отива, с гордост да каже: „Живях достойно! ? Може да не дадох всичко от себе си, но поне това, което съм сторила, е било за доброто на всички!"

Вечният и безсмъртният

Ще да са знаели хората от Шоплука, че и от цяло Българско, какво ще им отговори техният Апостол, но искали да го чуят от устата на Левски. Мъдро, а и много разбираемо, той им казва с малко думи голяма и силна истина: борбата ни с поробителя не е за цар, за властелинство и ново султанство, въстанието ще направи сегашния роб свободен и мирен човек, Отечеството ще възстанови държавата, заличена от погромите и бесовете на тираните. Поробеният ще стане господар на себе си, ще гради и управлява. Не цар, нали и сега снимаме султан, а човешки правдини и свобода за българите, за цяло Българско! И колко ли са останали недоволни, че няма да се сбъдне желанието им да сложат бай си Васил за цар, зер той най-първом от всички заслужава...
Назовавалият от селяните прости Светец искал да спечели не за себе си, а за народа си цял. Друга ще е съдбата.
Не става дума за песнопения в прослава на Всевишния, а за моноспектакъл със същото заглавие. Той беше изпълнен от актрисата Мария Гинкова в концертното студио на Радио Варна. Залата не е голяма и създава усещане за близост, уюти спокойствие. Бях впечатлен от стройната осанка на актрисата, облечена с дълга черна рокля. Още като я видях, си спомних шеговитата мисъл на френския писател Едмон Ротан, която звучи така: „Хубавата жена не е за слушане, а за гледане и възхищение". В конкретния случай обаче трябваше не само да гледам, но и да слушам. Признавам, че вниманието ми се раздвояваше между стройната й фигура и словото - нейното артистично дарование.
Прав е френският писател Едмон Ротан, но животът доказва, че хубавата жена поражда не само възхищение, но и...греховни помисли...
Ако загуби - губи само себе си. И губил, се извисява на пиедестала на безсмъртието. Бесилото, на което увисна със страшна сила, стана символ на вечната му слава. Очите овлажняват, дланите се свиват в корав юмрук, готови да се стоварят върху султански глави, сърцето ридае, вълнува се, гневът не помрачава погледа - светлина облива ореола в митичния образ на Дякона.
О, бесило славно - ще изрече великият Ботев, близък другар на Левски. Гласът му няма да заглъхне като в пустиня, а ще се разлее от Бяло море до Дунава по Румелийски полета. Хайдушкият Балкан ще пее песен за Апостола, а на Странджа баир гората ще приглася.
Жив, живее, ще живее. Вечният и безсмъртният!

Хоругвата

Речем ли да надникнем в биографиите на дейците на духовната ни и политическа свобода, ни посреща епическата снага на Балкана. Балкана - Ерусалим на Възраждането ни, откъдето се понасят пламенните проповеди на апостолите на свободата. Левски тръгна от там и остана при народа-довереник на страданията и неволите му. След една среща с Любен Каравелов и благодарение на практическия си опит той стига до извода, че свободата трябва да се извоюва с организиран бунт. Това гледище е в духа на историческия момент - четническият период е изживян, без да даде необходимото за Освобождението. Идеята за бунта трябва да има в основите си тайните революционни комитети. Убеден, че „вълкът не може да бъде брат на агнето", Левски взема Хоругвата на организирания бунт и тръгва към зората на Светата свобода.
Бащата на Левски е крайно добър и доверчив човек и скоро става жертва на своя съдружник. Поболява се и през 1844 година умира от тежка болест, отнела живота на много карловци. Не е запазен негов портрет. Майката на Левски - Гина, по баща Караиванова, знаем по една снимка. Скръбните очи гледат надалеко със странна увереност. Линията на устните издава изключителна вътрешна сила, безкрайна доброта и воля на човек, който знае да мълчи. Този типичен израз носи Левски и той подчертава нравственото му величие. Съдбата на братята и сестрите му е тъжна. Мария умира вече пораснала, от едра шарка, Христо(Тинко) след разправия с турчин, се спасява с бягство в Румъния, където попада сред хъшовете. Те са тези, които малко по-късно го погребват след смъртта му. Умира от задух. Петър - по-малкият брат на Левски, взема участие във въстанията. Ранен го откарват в София. Изтръгва се от ръцете на турските власти и през Цариград заминава за Русия. Участва в боевете при Шипка, където го раняват в стомаха и гърдите. След Освобождението умира в Карлово. Яна е вече мома за женене и съседите я подпитват за сватба. „Нека първо мине голямата Сватба" - отговаря тя.
Величието на Апостола, неговата легендарна революционна дейност, неговият нечут характер покоряват съвременниците му, а широтата на погледа върху общонационалното развитие и значимостта на едни или други обстоятелства върху целия възрожденски процес определят непреходното му място в съдбата на България ...Левски не носи придобитата култура на своите събратя - Раковски, Каравелов, Христо Ботев. Левски е там, където е народът, при неговите скърби и радости. Изпълнен с предвидливост за събитията, със здраво чувство за историческата мисия, той се издигна високо в съзнанието на своите съвременници и на следващите поколения със святото си дело и героичната си смърт. Повече човек на делото, отколкото на размисъла, той не ни завеща нищо литературно освен една автобиография, голям брой щгсма с организационно съдържание и бележника си с неговото -„НАГЮДЕЕЕЕ????" С четири въпросителни. Като хоругва, която ни пита нещо и днес...
Всеки ден, всеки миг.

Пъртината

Кунка отметна завивката и стана. Очите й, зачервени и подути, я боляха. Не беше спала и тази нощ. Погледна в люлката и погали малката главичка на рожбата си. От няколко дни детето все плачеше и се събуждаше. Сега беше заспало с вдигнати нагоре ръчички, но дишаше тежко. Гребна студена вода с кипчето и изми лицето си. После сложи котела на печката и започна да оправя леглото.
От 10 дни Иван - мъжът й, беше по Русе и тя остана в тази къща на два ката с гояям дървен чардак със свекърва си и двете деца. Другото дете, по-голямото, също спеше зачервило буз-ки. Беше 3-годишно и много палаво. От другата стая се дочу познатото скърцане на стария дървен креват и бавните, тежки стъпки на баба Иванка. Едра жена, добра и приказлива, с топ-често открито лице, с черна забрадка, вързана отгоре. Тя обичаше децата и помагаше на снаха си.
- Добра заран, булка. Какво, детето спи ли? - попита тя съвсем тихо.
- Най-после заспа, мамо.
- Ох, нека поспи. А ти защо стана, я си легни. Докато спи то, спи и ти. Пък аз ще шетам колкото мога. Лягай, лягай... Баба Стойна тепаше с новите си боти по снега и кълнеше и времето, и леда по тротоарите. В ръката си държеше торбичка, а в нея се мъдреше само един хляб. Скоро стигна блока и понеже нямаше асансьор, с мъка се заизкачва по стълбите. Отвори вратата на апартамента и се провикна:
- Станьо бе, къде си?
- Ей ме тук ама, какво си се развикала! - негодуваше дядо Станьо.
- Мъжо бре, що си седнал на парното? - сгълча го тя.
- Чакам да дойде топлото...
- Охо-о, ще има да почакаш, докато твоите братушки склонят да го пуснат! Тинали все ги оправдаваш... Кунка отново легна и затвори очи. Струваше й се, че няма даможе да заспи. Главата й бучеше като водопад, но скоро умората надви и тя заспа. Засънува, че се намира на мегдана и непрекъснато се върти насам-натам - чака Иван. И ето, той иде строен и наперен, хваща я за ръката идвамата се затичватнагоре към могилата, а после изведнъж се намират в боровата гора и наоколо сняг, много сняг. Боровете са натежали, елите са се превили. Те газят до колене, падат, смеят се... Изведнъж някаква черна птица излита от един клон, поръсва ги със сняг и се стрелва нагоре, а после пак се връща, разперила огромните си криле...
Кунка се стресна и се събуди. Веднага погледна детето. Баба Иванка седеше на малкото столче до печката и предеше. Водата се беше сгряла вече и вдигаше пара нагоре към опушения дървен таван. Кунка донесе коритото и започна да пере. После простря мокрите дрехи на дългото въже, опънато от единия дб другия край на голямата стая.
- Да занеса ли царевичак на биволицата, мамо?
- Занеси, ама малко - отвърна баба Иванка и завъртя чевръсто вретеното.
Отлаканата (б.р. -плевня) беше претъпкана със сено, слама и царевица. Кунка взе един сноп и го занесе в обора. Биволицата я погледна с големите си очи, измуча и започна бавно да дъвче. „Добре си е тя, няма никакви ядове"
- помисли си Кунка и бързо се прибра. Учуди се, че детето още спи.
- Сега ще спи - каза баба Иванка и погледна към люлката.
- Сложих му на коремчето малко пепел от огъня, за да го затопли.
Но не мина много време и детето заплака. Много силно. Махаше с ръчички, гърчеше се и вратлето му ставаше мокро от сълзите, които течаха на малки вадички от двете му страни. Кунка го отви и така изпищя, че баба Иванка хвърли хурката, погледна детето и започна да се проклина, да си скубе косите. Без да забележи, заедно с пепелта тя беше сложила и няколко малки въгленчета. Малкото коремче беше на ранички. Двете жени плачеха и не
знаеха какво да правят. Лекар в селото нямаше. Трябваше да се отиде в града, но нямаше с какво. Без много да му мисли, Кунка уви детето с шал и отгоре с одеяло, облече се и тръгна. След нея баба Иванка викаше нещо, но вятърът я заглуши.
Кунка бързаше. Снегът скърцаше под галошите й, забрадката се развяваше, лицето се зачерви, ръцете измръзнаха. Излезе на шосето. Вятърът се усили. Безброй снежинки като итлички бодяха лицето й, но ръцете стискаха здраво детето. Наоколо нямаше жива душа. Стара планина стърчеше безмълвна. От дясно се виждаха очертанията на Средна гора, а в средата - голото поле. Неми свидетели на мъката й, която стягаше гърдите. Едри сълзи потекоха от очите и паднаха върху одеялото. А детето кротуваше, сякаш разбираше. Тя го притисна до себе си, пое дъх и пак тръгна. Струваше й се, че много бавно върви през този проклет сняг.
Вече беше тъмно, когато се добра до къщата на доктор Марков. Познаваше го тя, беше известен и винаги помагаше. Къщата изглеждаше тиха и само един прозорец светеше. Тя се надигна на пръсти, притисна с една ръка детето до себе си и с другата лека почука на прозореца. Никой не отговори. „Ами ако го няма?" - помисли си Кунка и нещо й стисна гърлото. Постоя малко така и пак почука, сега вече по-силно. Голямата врата се отвори и на прага застана докторът.
- Какво има, булка? - попита той.
- Ох, детето...- изхлипа Кунка и не можа да каже друго, толкова беше измръзнала, че устните не се подчиняваха.
- Влез - каза докторът и взе детето.
Едва сега тя отпусна ръце и усети колко много я болят. А краката си изобщо не усещаше, бяха като дървени и с мъка изкачи трите стъпала. Докторът й каза да почака в една голяма стая, а той влезе в друга с бебето. Кунка се отпусна на един стол с висока облегалка, току до вратата. До ушите й достигаха писъците на детето, но нямаше сили да стане. Някаква люлка я залюля отначало леко, после по-силно, докато се свлече на килима. Когато отвори очи, срещна погледа на доктора.
- Ох, прощавай, докторе... - заоправдава се тя.
- Нищо, това е от измръзването.
- А детето как е? - попита нетърпеливо.
- Ще оздравее. Вземи този мехлем и внимателно ще го мажеш. Пък друг път внимавайте!...
Тя прегърна детето и пак тръгна в снега, но беше по-леко да върви. Мина каруца, която отиваше към селото. Кунка се качи. Снегът валеше, но не беше още заличил дълбоката пъртина в края на пътя, която беше си проправила сама една майка, за да спаси детето си. Пъртината на Кунка...
- Те не са виновни, а Украйна ма! Нищо не разбираш!
- И едните, и другите савсе същите. То нали Ленин беше казал: „Днеска е рано, утре ще бъде късно, значи тази нощ". И те какво, през нощта ни спряха кранчето на газта! - спореше баба Стойна.
- Море мене да ме пита човек, кой ме би с трън по уши, че взех, че те доведох в София! - ядоса се дядо Станьо. -Какво ти беше на село? Имахме си печка, слагахме й дръвца и тя бумтеше. Беше топличко и мъркахме като котараци. А сега мръзнем тук като вълци единаци и вием срещу луната!
- Нали ти доведе ония англичани да купят къщата, какво сега мърмориш? - от-върна баба Стойна и си метна шала на врата.
-Аз ги доведох, ама и ти веднага се съгласи. Да отидем в града, че там няма тази хамалогия и има всичко... Има, ама това всичко е с пари! - каза дядо Станьо и слезе от парното, че ребрата се отпечатаха на задните му части. Отиде до прозореца и погледна навън. - Ето, какво виждам тук? Само покриви, корони на дървета и мръсотия. А там виждах дворче, градинка, чешма...
- занарежда той и закопча якето си.
- Станьо бе, що не вземем да си направим някоя гимнастика, белким се стоплим...
- миролюбиво предложи баба Стойна.
- Ма ти луда ли си ма? На дърти години да ставам спортист! Да взема да се изпотя и после да настина. Ти това ли искаш?
- Тогава да легнем и да се завием - заоправдава се баба Стойна.
- Да бе, да ми дишаш във врата! Ами аз тук освен да лежа и да чета вестници друго не правя. Научих ги вече наизуст.
- Да ти направя едно кафенце - предложи баба Стойна.
- На село си пиех винцето и бях бял и червен, а тук от тия кафета съвсем се съсух-
рих. Заприличах на чироз. Ама вече реших. Ще продам апартамента и ще си купя пак къща на село. Дамикукурига сутрин петелът и да ми пуши коминът. - А ти ако щеш! - отсече дядо Станьо.
Беше средата на зимата. Валеше сняг и затрупваше всичко наоколо.

Любовта на мама

- Виж какво ще ти кажа аз, уважаеми братовчеде, любовта прилича на златно кюлче, което е стаено дълбоко в душата и лесно не се стопява. Младостта увяхва, идва старостта, но любовта остава да цъфти. В слънчеока жена, в суха и изсъхнала, в каквато и да е, тя, любовта в нея, иска да скочи и да лети. Така е и при мъжете. Ида знаеш - прахът по пътя никога не затрива любовните следи. Моят дядо, дюлгерин, веднъж ми разказа една истинска случка, ако нямаш против, ще ти я разкажа...
Венци, права като топол-ка и с очи на сърна, пийна от чашата кафе и започна да разказва, а аз включих магнитофончето и зейнах в нея като хванат на въдица кефал.
Тя, случката, станала в едно полско село, загърнато от крилете на Родопите. Там с искрена любов се оженили Калинка и Радой. Тя имала коси от тънко злато, гърди като две гугутки и очи на гълъбица. За нея той бил стройно яворово дърво сред селото. Родили и отгледали две деца - Цветан и Зорница. Изучили ги, но дошли луди години и те като другите младежи емнали по страната да си търсят работа. Останали да кукуват двамата самички. Калинка често си говорела с кокошките, а Радой бил вечно в разправия с кучето, което се разхождало из разсада в градината.
През зимата Радой се разболял от пневмония и починал. Дошли децата, погребли го, постояли два-три дена при майка си и си тръгнали. Калинка останала сама, щурала се от стая в стая, брояла парите от първата пенсия, деляла ги на купчинки - тази за хляб до края на месеца, тази за оливие и захар, събирала сълзите в ръчичката и гледала към небето, в чиито облаци е дворецът, където е настанен Радой. Той всяка сутрин се разхожда по бялата пътека и като си представи това, става й топло на сърцето и една тиха стегната усмивка се изкипря на лицето й. Дните сменят дрехите си един след друг и ту вятър ще беснее, ту дъжд земята.ще гали, но самотата никой не може да задуши. „Самотата е страшно нещо" - мисли си тя и сърцето й сякаш се къса, като гледа вълнясалата градина, купчината дръвца, празния курник, където Лиса е издавила всички кокошки. И сълзи, сълзи...Вечерта я вампирясва
- не иска да гледа телевизия, не преде, не плете... Някога е цъфтяла, но щом цветът е -окапал, коренът съхне. Така е и с човека.
Една вечер се вгледала в две мишлета. Те прекосили няколко пъти по стаята, започнали да се боричкат, да се целуват и изведнъж дружно навалили едно орехче и почнали да го чоплят. „Така е - помислила си тя, щом са двама, сговор,дружба и любов. Сам човек - здран чувал. Без любов и в гробищата не те искат."
По време на Задушница покрай нея минал Криво-долеца - вдовец, самотник десетина години. Продумал й:
- Калинке, този път ме превари. Цяла нощ бодърствах и сутринта, като ме налегна една дрямка, едвам се събудих.
- Аз не спах тази нощ, дрямка не ми дойде.
- Самотата, самотата ще ни изяде. Човек е жив мъртвец без любов.
- Така е.. .Ти накъде?
- Ще пална свещ на Дарина и ще раздам нещо за помен. Купих го от магазина. Вързан съм в ръцете за такива работи - все купувам...
- Аз от бързане забравих да донеса едно шишенце вино на Радой. Той обичаше да си пийва. Утре пак ще дойда.
Криводолеца се направил, че не чува, но сутринта ето го и него на гробищата. Пак минал покрай нея и захванали разговор. Отдумана дума се сближили, припомнили си младините и решили да заживеят заедно, за да си помагат на старини.
Докарал й дърва за огрев и ги прибрал под навеса на сухо. Изчистил печката и я боядисал с бронзова боя. Занесъл на обущаря да залепи подметките на обувките й. Гледали телевизия, разговаряли за миналото. Той купувал от общите пари продукти, тя готвела. Любовта, чието име никога не споменали, разляла по лицата им червенина и пуснала да шета усмивката. Вечер той си спял в своята къща, но тя го изпращала до външната врата с блажено стискане за ръката. Никога не се скарали, лоша дума не си казали и живели заедно повече години, отколкото тя с Радой, а той с Дарина.
- Какво после? Дядо казваше, че Криводолеца починал с усмивка.
И понеже децата му били в чужбина, погребение му направили съседите.
- А баба Калина? - пак питам.
- Тя живяла още няколко години след това, палила свещи и на двамата. Когато тежко се разболяла, дошли децата, довели доктор, но не можали да я спасят. Преди да отиде в отвъдното, синът й Цветан набрал кураж и я попитал: „Майко, ако нещо се случи с тебе, къде да те сложим - при татко или при Криводолеца?" „Милите ми, много ви обичам, на вас оставям всичко, сами решете." Така казала и спокойно издъхнала. Погребли я до Радой и след година, когато сложили паметниците - на нейния изписали трите имена и годините на раждане и смърт. Поставили паметник и на Криводолеца. Там написали: „ТУК ПОЧИВА КРИВОДОЛЕЦА И ЛЮБОВТА НА МАМА".
Венци смачка в пепелника недопушената цигара и бавно изтри с кърпичка сълзите, люшнали се по гладкото й лице.

ТАКА ДАЛЕЧЕН И БЛИЗЪК…

Не че откривам топлата вода, но като се гмурна по-надълбоко в същността на житейските неща, стигам до извода, че всичко в този свят наистина е относително. Примери колкото щеш: природолюбителят например ще съзерцава величието на горския огромник - дъба, разперил мощни клони в небето. Ще се прехласва пред мъдростта божия, че колкото са му клоните нависоко, толкова са корените му надълбоко. Ако има чувство за хумор, ще плъзне ласкаво длан по жилавия му ствол, ще му прошушне (във връзка с корените): „Хей, приятелю, не ти стига висенето, ами си имаш и богат нощен живот". Ако пък край тази красота мине някой „манговец”, ще го огледа от всички страни, ще го потупа по дънера (както потупва „манговицата" по задника) и ще плюне заканително: „Ех, де да ми беше подръка брадвичката, що дръво ще накълцам на манговчетата за огрев...
Та думата беше за относителността. Дядо Боже правилно е отделил делниците от празниците, казано накратко: шест към едно. Но нали Негово величество човекът всехитрува, разбутал делничния ред, тарикатски вмъкнал в стройната му редица то не би „Бабинден", „Ден на полицая", „Ден на металурга", „Ден на жената".. .Какво му беше лошото на този последния споменат ден. В жилите му течеше гореща кръв и страстни желания за плътски лудории. И млади булки, и жени, тръгнали към пенсия, го очакваха с нетърпение. Що цветя и букети прегръщаха от любящите си съпрузи и мъже темерути. Що банкети се вихреха. Имаше и подаръци силно веществени - от мъжете любовници. По предприятия и учреждения ставаха най-големите свалки. Главни счетоводители безцеремонно целуваха подчинените си служителки. Случваше се заводски шефове да врътнат ключа на някоя канцеларска стая... Наистана, какво му беше лошото на този уж мразовит, но горещо сърдечен ден, та някой най-безцеремонно му дръпна шалтера. Ама така стана то - тъй наречената демокрация нацвъка куп дивотии, а 8 март взе да й пречи.
Относителността и тук изплези език: „Аре, бегайте с тези селении, соц-дивотии и партийна секретарщина!", крещят демократчетата. Даже вместо Трифон Зарезан докараха Свети Валентин. Какъв ти 8 март! Него сигурно в СССР са го измислили!...
Така е, младостта владее света. В нея е ножът, в нея е саламът. Днес възрастните жени (не искам да кажа бабички), преживели осмомартенските лудории, подсмърчайки, си го честитят телефонно. И добавят: „Ех, Ваня, спомняш ли си?...
Е, добре де, каквото било - било! Нищо не ни пречи на този ден (въпреки високото кръвно) да си гаврътнем по чашка, да си спомним с добро толкова далечния и близък празник.

Степна кобилка

Тя била именно такава - в душата й нямало място за равнодушие. Страстно живяла, страстно играла на сцената и в киното, страстно любила, страстно желаела щастието - просто, женско, такова, от което да ти се разтупти сърцето и да ти се насълзят очите.
В началото на юли миналата година иконата на съветското кино Нона Мордюкова се пресели при приятелите си Василий Шукшин, Владимир Висоцки, Андрей Миронов... Кралицата на екрана е включена от Британската енциклопедия „Кой кой е" в списъка на 10-те най-велики актриси на XX столетие.
Най-голяма от децата в семейството, казачката Нона имала проблеми в училище. Цялото й същество се противяло на всякакви ограничения и рамки. И вкъщи се бунтувала тежко й било да се справя с отглеждането на петте по-малки братя и сестри...
Нона решила да става актриса. За изпита в Академията по филмово изкуство в Москва подготвила както всички кандидат-студенти стихотворение, басня иоткъс от драматична роля. За разлика от останалите момичето избрало мъжки монолог. А когато от комисията, явно заинтересувани от „природния феномен”, й казали да импровизира нещо, представила себе си - казачката. Първокурсничката веднага била забелязана от преподавателя Сергей Аполинариевич Герасимов. Той имал зад гърба си много филми. Във всичките играла и неговата красива жена (били 20 години заедно), вече звезда на съветското кино - Тамара Макарова. Но страстта му към Нона била всепоглъщаша. Особено след като снимал „Млада гвардия" с Мордюкова в ролята на Уляна Громова. Той даже й направил предложение. Тя го завела в родния си край на сгледа. За студентите и артистичните среди Герасимов бил бог и цар - висок, малко над 40-те, елегантно облечен. Най-близките и съседите обаче започнали да подмятат на Нона: „Ти какво, млад не можа ли да си намериш, та такъв плешивец доведе?" Не се омъжила. Но скоро след това се влюбила и станала жена на своя състудент Вячеслав Тихонов (по-късно също звезда на съветското кино). През 1950 година се родил синът им Володя...
Нона Мордюкова не пушела и не пиела, но била страхотна компаньонка - пеела, шегувала се - ис-гински вулкан от страсти. Гой изригвал твърде често. Редили се малки и големи роли, а сякаш в синхрон с тях - малки и големи любови в кадър и в живота. Само че всичките тези мъже, които се оказвали до нея, така и не могли да намерят място в сърцето й. А със съпруга си се чувствала самотна, все нещо не й достигало, макар и да били заедно. С Василий Шукшин (пак звезда на съветското кино) нещата се задълбочили, но тя не се решила да зареже мъжа си...
През 1963 година се развела с Тихонов. Синът им вече бил голям - красив, умен, талантлив, също избрал актьорската професия - но имал проблем със сърцето. Двама негови много близки приятели умрели от предо-зиране с наркотици. Нона изобщо не си помисляла, че и с нейния Володя може да се случи такова нещо... Но през юни 1990 г. се случило. Владимир умрял от сърдечна недостатъчност, причинена от предозиране с опиати.
Чак след осем години се снимала във филма „Майка”. Ролята се получила възвишена и трагична. За този период режисьорът Денис Евстигнеев разказва така: „Тя бе заобиколена от петима млади артисти, вече доста наложили се. Отнасяха се към нея с безгранично възхищение. Можеше да тропне с крак и всички ние щяхме да се изпънем като струни, но тя никога не си позволи нещо подобно. Никога не се възприемаше, помълчала и после казала: „Ой, Шурка, за Бога не трябва да се разговаря, а да се мисли...”. Ето такава обикновена и велика е тя във всичко. Звезда.

Каквото дадеш, това ще получиш

Приветливо усмихнат, селският пенсионерски „елит" ме покани в шумната си, но приятна компания. Както обикновено директорът на отдавана затвореното училище поради липса на деца беше душата на импровизираната компания. Имам навика да си пия кафето по време на ежедневните си разходки в планината, но този ден реших да не им скършвам хатъра. Докато ме разпитваха подробно за събитията в столицата, пред кафенето - в центъра на солото, се разигра трагедия, на която станахме неволни свидетели. Техен съселянин (с първа група инвалидност), с бясна скорост умишлено връхлетя с колата си върху нищо неподозиращр, легнало близо до тротоара куче.
Сърцераздирателното му скимтене накара всички ни да зарежем кафетата и вкупом се втурнахме навън. Мъжете псуваха и се заканваха, а ние с Мария продавачката се опитвахме да намерим раненото животно сред гъсто избуялата до къщата трева, където се беше шмугнало зад вада с мръсна вода. В желанието си да му помогнем, напразно го викахме да излезе. Накрая се отказахме. Мария се върна зад тезгяха и продължи работата си, а аз се прибрах вкъщи.
Набързо сварих едно яйце, потопих крайщник хляб в прясно мляко и с надеждата, че този път кучето ще излезе, се върнах на местопрестъплението. Знам, че думата е силна и не съдя никого за действията
му, но толкова ми е болно за невинното животинче, че не намерих по-подходяща дума. Мъжете ми казаха, че кучето е второто в селото, което същият човек прегазва. Бях виждала първото - чисто бяло, обикновено се разхождаше из центъра, весело подскачайки на три крачета, четвъртото - висеше. Казвам „весело”, защото то, забравило станалото с него, бе все същото красиво и любвеобилно кутре. Кутре, от което ние - хората, можем да научим най-важния житейски урок. Урокът за прошката. За това и цялото село го обичаше и го беше осиновило след смъртта на стопаните му. С изключение на човека, направил го инвалид...
Успях да прескоча вадата и сложих чинията с яденото върху тревата малко по-далеч от кучето. Мъжете бяха насядали на сянка под огромната липа срещу кафенето и мълчаливо наблюдаваха действията ми. Присъединих се към тях с усещането, че то ще излезе от скривалището си, за да се нахрани. Така и стана. Преди да го заснема (бях взела фотоапарата), доколкото можах, разгледах раната. Слава богу, имаше шайс да се възстанови без особено травми...
Какви ли травми е преживял този човек, за да се озлоби толкова много? И има ли оправдание за какъвто и да било вид злоба? Не споменавам името му, защото - въпреки всичко, не искам да прибавям нова болка към болките му. Но все пак, ако той обърне живота си на 180 градуса и поеме пътя на доброто, убедена съм, че и хората, и животните ще му отговорят със същото. И че всички ще забравят прякора му „черната овца" на селото. Каквото дадеш, това ще получиш..

Сълзите на козлето Зизи

Една от най-приятните гледки край връх Зелениковец е да се види там, горе на най-високата скала - дива коза. Стои изправена, вперила поглед в далечината. Недостижима!
Искам да ви разкажа за една коза - красавица. Донесоха я миналата година от районана Етъра - подарък за внучето на баба Магдалена, което носи името на дядо си Петър. Тя се окози рано. Яренцето-мъжкарче отгледаха вкъщи. Две седмици му търпяха щуротиите в приземната стая, където вечер се събира цялото семейство. Няма как - навън е студ, а то - слабичко, хилаво. Трябваше да позаякне, да поотхвръкне малко. Поотърсисеирешиха да го заменят с женско, та да остане за домазлък. И така, майка Козла стана приемна майка на доведеното козле - Зизи. Въпреки, че не му е биологичен родител, тя го прие като свое рождено. Зизи и Козла всеки ден излизат с козаря на паша. Минават под моста - горе е магистралата и е опасно цяло стадо да пресича. Оттатък животните се чувстват свободни, козарят метне тояжка нарамои.. .пей сърце. Свирка си момчето, но и наблюдава. Вижда, че от известно време Зизи не бозае от майка Козла, а търси друга някоя млечна коза. Чуди се козарят - каква е тая работа?
И гледам, Магдалена вързала Козла и я тегли - води я при стадото, а Зизи подтичва встрани. Козарят казва:
- Добре е днес да я върнеш вкъщи, Магде, и да я наблюдаваш. Има й нещо на козата, виж, омърлушена е...Извикай ветеринаря да я види.
Прегледаха Козла - лекарства, инжекции, но състоянието й не се подобрява. Налага се хирургическа намеса - друга начин нямало... В стомаха й откриха изкуствено влакно - сизал, цяла топка. Колко ли е страдало животното, ама като не може да говори...
Ето, затова Зизи не е сукала от нея - да не я мъчи...
И ето, дойде времето, когато отново се събраха. Надвечер Зизи се връщаше от паша. Магдалена отваря широко вратата на задния двор. Козла, като видя козле-то, вдигна високо глава, изправи се и застана на задните си крака. Козлето пъргаво се втурна към нея - от очите му се отрониха сълзи. Гледката беше зашеметяваща!
Сълзи съм виждала и у сърничка, но това е друга история...

Кучешка вярност

Бяхме бедно семейство, което живееше в малка къщичка на края на града. Но гладни не оставахме - имахме и лозе, и нива. Имахме и кокошки, и прасе. Само татко ходеше на работа.
Първото животно, което помилвах с ръка, беше ловното куче на татко. Бях малка, но си спомням как стоях на двора и гледах уплашена към кучето пред мене, а татко ми хвана ръката иказа: „Това е нашият Герчо. О, о, той е добричък и много ни обича". После повторих жеста му без страх и сама го помилвах. Татко говореше с него, както с мене, и той си въртеше опашката, дори лизна с език ръката му. От тогава станахме големи приятели с Герчо. Когато ме оставяха на двора, все поръчваха Герчо да ме пази да не изляза сама на улицата. Аз го милвах... Той се унасяше в дрямка, но отваряше по малко очите си и ме поглеждаше, не се отделяше от мене. Спомням си веднъж, когато татко не беше на работа, му каза: „Отивам да си купя цигари, бързо ще се Върна, пази детето!" Той беше като член на нашето семейство, сипвахме му ядене от нашето икокали, когато имаше. Татко ми напомняше да не забравя да му налея вода в дълбоката съдинка. През лятото беше най-хубавият ми живот с Герчо... Предпочитах да се гоним с него по двора, отколкото да играя с парцалените кукли, които ми шие майка.
Зимата падаше голям сняг и му затрупваше къщурката на двора. Една вечер татко, като се върна от работа, каза на баба и майка, че ще премести Герчо да спи под сайвана на по-топло. Из махалата имаше много съседски кучета, но не зная как се грижеха за тях, защото те понякога се навъртаха край храната на Герчо и той като добричък им оставяше по някое кокалче. Една зимна вечер чух в просъница, че кучетата много лаят. Заранта, като тръгна за работа, татко се върна на прага и викна на баба: „Ела да прибереш бута, че тази нощ от бурята е паднал от ченгела и Герчо го е прегърнал и опазил от кучетата. Отрежете му едно парче, че без него нямаше да имай за нас"...
Като станах по-голяма, татко започна да ме води със себе си на лов. Герчо, разбира се, беше винаги с нас. Татко казваше, че той трябва да върви пред нас, за да търси следите на дивеча. Веднъж, както вървяхме, Герчо спря пред един храст и наостри уши. Татко ми даде знак и аз да спра на разстояние. Чуваше се шум от храсталака. Герчо се бореше упорито с нещо. После излезе и влачеше с уста змия с пречупен гръбнак. Татко ахна й каза: „Добре, че е смок, а не отровна змия, която можеше да го ухапе и умори...Продължихме да вървим към гората под Камъка и татко все ми говореше: „Запомни, Еленке, кучето е най-добрият и верен приятел на човека!"
Винаги ще помня тези думи!

Отказвам да се корумпирам

Всекидневно съм подложена на провокации. Предлагат ми пари срещу услуги, искат ми пари срещу услуги, опитват се да ме корумпират... А, не! Няма да се дам! Ненавиждам лъжата и се опитвам да живея според Божиите канони. Така правя от доста време, но за съжаление не успявам да свърша никаква работа...
Най-гежко е положението в общинските администрации, където за един нищожен документ можеш да си изгубиш половин ден, ако не бутнеш някой лев на намръщената служителка. И тутакси въпросната хартийка се появява, като с магическа пръчица от дълбините на бумагите.
При джипито направленията за специалист са свършили още предния месец. За половин година напред... Ха, боледувай, де! Ако ти стиска... Но, стискайки една банкнота, ще се удивите как портите Хипократови моментално се отварят и стават чудеса. Не са подкупни докторите - просто хартийките занаправления са кът и затова с предимство са най-нуждаещите се. Пардон, най-дащните. Пенсионерите, безработните и социално слабите да си търсят алтернативни методиналечение... И да хващат гората - за билки, разбира се.
На изключителни изкушения се натъкнах, докато преподавах езика на Шекспир в един полувисш институт. С радост проследявах близките взаимоотношения студент-преподавател, докато не осъзнах, че въпросните отношения са чисто... търговски. И тогава се видях в ужас. Като заваляха едни предложения, бедна ви е фантазията... За да не ви досаждам, ще спомена само най-фрапантните.
Пристига един добре облечен бизнесмен в кабинета ми и ми предлага безплатни вечери за година напред в собствения му хотелски ресторант срещу скромната тройка в студентската книжка на неговото протеже. Въпросното девойче, което вероятно отговаряше за румсървиса в хотела на господина, не се беше явявало нито веднъж в час и дори не знаеше, че изучава английски... За съжаление, нямам влечение към хотелски ресторанти и не се изкуших от офертата.
Друго момче, което на няколко пъти се молеше за заветната тройка, накрая ме пресрещна на паркинга и в прав текст ми предложи четири чисто нови зимни гуми за раздрънкалия ми „Форд", за да не се пребия по пътищата. Работел в гараж и имал възможност... Благодарих учтиво и отказах, въпреки че с еднамесечна преподавателска заплата беше изключено да се сдобия с гумите...
И последната оферта, за която мъжът ми и до ден днешен не ми е простил, че отказах, беше през гладната Виденова зима. Телефонът звънна рано сутринта от провинцията и развълнуван баща ме уведоми, че тръгва към столицата с едно прасенце и чувал фъстъци за мен! Побеснях! Казах му, че съм вегетарианка и го посъветвах да вложи енергията си в насърчаване на сина си да заляга над учебниците... „Ама, да ви донеса поне фъстъците?" - упорстваше човекът, докато не затръшнах телефона. Мъжът ми само ме слушаше и му течаха лигите при мисълта за върнатото прасенце. Той си е месояден и постъпката ми му се видя безобразна. Къде ти прасенца в купонната система в зората на демокрацията?!
Напуснах института след няколко години. Много неграмотност ми се събра от младежите и слаби педагога-ческипохвати от страна на колегите. С две думи - загубена кауза. Капката, която преля чашата, беше назначаването на невежи хора за преподаватели. Голям резил, но те не разбираха така нещата... За последно видях шефката си по телевизията да се възмущава от ниската си заплата по време на учителските стачки. Тя, която не смогваше и една задача да реши на дъската пред студентите... Пълна мизерия!
Та, запровоканиите. Моят съветкъмвас, ако позволите, е да не им се поддавате. До нищо добро не водят. Пък и лакомията никога не е довела до успех. Все някъде трябва да се прекъсне порочният кръг на„вземане-даване". За данениесрампред бъдещите поколения... И пред славното ни минало. Дали?..