Кучешка вярност

Бяхме бедно семейство, което живееше в малка къщичка на края на града. Но гладни не оставахме - имахме и лозе, и нива. Имахме и кокошки, и прасе. Само татко ходеше на работа.
Първото животно, което помилвах с ръка, беше ловното куче на татко. Бях малка, но си спомням как стоях на двора и гледах уплашена към кучето пред мене, а татко ми хвана ръката иказа: „Това е нашият Герчо. О, о, той е добричък и много ни обича". После повторих жеста му без страх и сама го помилвах. Татко говореше с него, както с мене, и той си въртеше опашката, дори лизна с език ръката му. От тогава станахме големи приятели с Герчо. Когато ме оставяха на двора, все поръчваха Герчо да ме пази да не изляза сама на улицата. Аз го милвах... Той се унасяше в дрямка, но отваряше по малко очите си и ме поглеждаше, не се отделяше от мене. Спомням си веднъж, когато татко не беше на работа, му каза: „Отивам да си купя цигари, бързо ще се Върна, пази детето!" Той беше като член на нашето семейство, сипвахме му ядене от нашето икокали, когато имаше. Татко ми напомняше да не забравя да му налея вода в дълбоката съдинка. През лятото беше най-хубавият ми живот с Герчо... Предпочитах да се гоним с него по двора, отколкото да играя с парцалените кукли, които ми шие майка.
Зимата падаше голям сняг и му затрупваше къщурката на двора. Една вечер татко, като се върна от работа, каза на баба и майка, че ще премести Герчо да спи под сайвана на по-топло. Из махалата имаше много съседски кучета, но не зная как се грижеха за тях, защото те понякога се навъртаха край храната на Герчо и той като добричък им оставяше по някое кокалче. Една зимна вечер чух в просъница, че кучетата много лаят. Заранта, като тръгна за работа, татко се върна на прага и викна на баба: „Ела да прибереш бута, че тази нощ от бурята е паднал от ченгела и Герчо го е прегърнал и опазил от кучетата. Отрежете му едно парче, че без него нямаше да имай за нас"...
Като станах по-голяма, татко започна да ме води със себе си на лов. Герчо, разбира се, беше винаги с нас. Татко казваше, че той трябва да върви пред нас, за да търси следите на дивеча. Веднъж, както вървяхме, Герчо спря пред един храст и наостри уши. Татко ми даде знак и аз да спра на разстояние. Чуваше се шум от храсталака. Герчо се бореше упорито с нещо. После излезе и влачеше с уста змия с пречупен гръбнак. Татко ахна й каза: „Добре, че е смок, а не отровна змия, която можеше да го ухапе и умори...Продължихме да вървим към гората под Камъка и татко все ми говореше: „Запомни, Еленке, кучето е най-добрият и верен приятел на човека!"
Винаги ще помня тези думи!