- Е, време е да тръгвам!- рече сам на себе си бай Миладин, застанал пред огледалото и видимо доволен от външния си вид. Белотата на ризата се отразяваше върху лицето му и то изглеждаше още по-бяло, още по-издължено. Възелът на вратовръзката му бе добре пристегнат и на мястото си.
- Хайде, стига си се оглеждал, кокона такава!
- сякаш дочу гласа на жена си, долетял от отвъдното, пак недоволна, че толкова дълго се суети пред огледалото.
Но той не можеше да се откаже от навика всеки ден да се избръсне, да си сложи бяла риза и връзка, независимо дали ще излиза, или не и така да започне денят. Независимо, че бе прехвърлил вече седемдесетте.
Бе придобил тия навици в младостта си, когато следваше в странство. Често пъти жена му Величка - медицинска сестра, се възмущаваше, дразнеше се от дългото му стоене пред огледалото и считаше всичко това за излишно, а пък той закачливо й отвръщаше:
- Какво да правя, скъпа, като жените плачат да паднат в прегръдките ми! Трябва да бъда на висота...
Но това бе само шега, а истината беше, че му харесва да е спретнат и елегантен заради самия себе си, възприемаше грижата за външния си вид като част от вътрешната си душевна подредба за деня, за всичко, което му предстои да стори. И така - дълги години, докато работеше. Така е и днес, когато вече бе останал сам и трябваше сам да мисли за себе си, за дома си и за още десетки неща, за които не бе свикнал да се грижи. Годините започваха леко да му тежат, но той не се оплакваше. А пък и не можеше да знае колко много му завиждаше жена му, че бог му е дал повече дни, отколкото на нея. Толкова й се искаше да го надживее, та ако ще да е само с една седмица. Но природата бе решила друго и тя, повече от десет години по-младата, си отиде изведнъж и го остави наистина сам. А самотата и старостта, както някога казваше баба му, са по-лоши и от бедността...
Случи се така, че няколко години преди да почине жена му, единственият им син Виктор замина на специализация в Канада за два месеца. После увеличи месеците с още година и с ощегодина, та се върна точно когато бе паднала вече Берлинската стена. Но се върна не за да остане, а за да отведе и семейството си. Когато чуха това, на бай Миладин и жена му им се стори, че цялата голяма триетажна къща, която бяха построили за него и децата му, изведнъж се сгромоляса върху главите им, заедно с всичките им мечти за семейство с много внуци и правнуци. Пък и парици бяха спестили за тях, че да им помагат...Даже и още един апартамент бяха купили - вярно, малко далечко от техния квартал, но пък по-близо до центъра...Но плановете на родителите и децата най-често са като две безкрайни успоредни прави, които може би ще се пресекат някъде в безкрайността...
Бай Миладин прие факта, че синът му ще живее далече от родителите си. Прие го с болка, на която не позволяваше да се обажда - все намирашенякакъв лек, с които да я прогони. Може би защото в странство бе научил и друго - да не дава много воля на чувствата си, да не ги показва пред другите. Жена му го наричаше бездушен и суров и не можеше да проумее, че всичко е въпрос на възпитание. Но жена му си имаше своята женска логика и не можа да се примири с раздялата, та болестта се вкопчи в отслабналото й тяло и скоро след това се прости с живота. А толкова много искаше да живее! Но не в самота.
Бай Миладин страдаше повече от загубата на жена си, но пак по своему. Спаси го вероятно навикът му да организира живота си по прежните правила, независимо и напук на всичко, което се стоварваше върху главатаму. Всеки ден, след като изпълнеше „задължителната си програма", както наричаше грижите за себе си и прочитането на вестника, трябваше да изпълни и няколко „обществено полезни" задачи. Така той наричаше ангажимента си да наобиколи поне един от петте апартамента, ключовете на които му бяха оставени - по един за всеки работен ден. Така седмицата се изнизваше леко и незабелязано. Е, понякога ритъмът се нарушаваше било заради лошото време, било заради причини, свързани с егенето, ама все пак - справяше се с ангажимента си. Най-напред бе по-лесно, защото имаше само един ключ от апартамента на внука си, който носеше неговото име. Но понеже се намираше в обратна посока и нямаше пряк транспорт, това му отнемаше почти целия ден. Отиваше там, отваряше прозорците да се проветри жилището, понякога си правеше кафеи едва след това поемаше обратно към дома.
После обаче замина и един от племенниците му, син на едната му сестра, и му остави още чифт ключове. „Ще се справиш, няма да забравиш името на улицата, лесно е
- „Незабрава" - шегуваше се Пламен на раздяла. На тия ключове бай Миладин бе сложил номер 2 и точно този адрес искаше да посети днес.
Денят се очертаваше хубав и мек, не характерен за февруари. Бай Миладин разбра това още преди да прочете прогнозата на вестника
- като отвори прозореца на стаята си и видя пред очите си Витоша открай докрай, като полегнала морна невеста.
„Може и да успея да посетя два адреса днес - речеси бай Миладин, докато проверяваше дали е взел и личните си документи.
- А пък ако ми стигнат силите, ще се отбия и в апартамента на Лили..."
Примерът на сина му се бе оказал заразителен, затова тук не му остана нито един племенник
- всички се изнесоха, както се изразяват днес младите на жаргон. Нито един не остана! Всички отидоха в Канада - наум отговори той на въпроса „Къде заминаха всички", който най-напред му сенаби в очите, когато, вече седнал в трамвая, разгърна вестника. Всъщност това бе една реклама на туристическа агенция, но за него въпросът имаше конкретен смисъл и по-скоро той си го задаваше малко по-иначе: „Защо заминаха всички?" Задаваше си го всеки ден, но все не намираше отговора, който да го убеди, че точно така е трябвало да постъпят... Бай Миладин затвори вестника и се загледа в лицата на хората по улицата - все загрижени, даже сякаш сърдити. И тия, които се качваха в трамвая - още по сърдити. Даже жените! Един мъж се опита да направи комплимент на млада хубавица, докатосе разминаваше с нея, но тя така му отвърна, че в трамвая настана гробна тишина:
- Я да мълчиш, че като те захапя за сънната артерия...
- Толкова хубава, а толкова зла! - едва успя да отвърне мъжът, слизайки от трамвая.
И бай Миладин слезе, за да повърви пеша. Докато стигне до апартамента на внука си, все тази случка му бе в главата. Тя заглуши за известно време постоянно звучащия въпрос „Защо заминаха всички?"
В апартамента всичко бе наред и той побърза да си тръгне. На съседната улица спря пред баничарницата, където се отбиваше понякога да си спомни за времето, когато Величка изпълваше къщата с ароматите на вкусните си баници и гозби.
„Осем години вече съм без жена" - рече той на глас, без да си даде сметка за това, докато бършеше устата си със салфетката. Жената, която седеше на другия край на масата, го погледна учудено. Той се смути и си тръгна веднага. Не беше в навиците му да се изповядва пред непознати, пък трябваше да бърза към улица „Незабрава", а дотам имаше да смени две превозни средства.
Пътьом обаче му хрумна да се отбие и в Храма. Толкова отдавна не бе влизал в него. Понякога посещаваше кварталната църква, но повече обичаше големия Храм, струваше му се, че бог е някъде над високия му купол и само гледа кой влиза и се моли истински. Реши, че денят е подходящ, че малко ще отдъхне, докато изгори запалената свещ и ще си продължи по начертания маршрут.
На входа бай Миладин даде на бедните по едно левче - не че бе толкова щедър, но все пак считаше себе си за галеник на съдбата, пък и това бе за него начин да влезе в контакт с жива душа, някой да му се зарадва, пък и той някогода зарадва...
Влезе в Храма, купи три свещи - запали по една пред Богородица и пред Христос, както му е обичаят - за здраве, макар че си рече наум: „За какво ми е на мене това здраве?..., а после още една - за жена си Величка. И докато чакаше свещта да догори, се почувства зле. Едва се примъкна до пейката, седна на нея и се облегна върху студената мраморна стена.
* * *
Така го намериха час-два по-късно божиите служители.
- Господине, заключваме! - бе се провикнала отдалеч едната от чистачките. Той обаче не помръдваше. Тя повтори поканата си, без да го гледа, докато прибираше догорелите и недогоре-лите още свещи. После се приближи до него и видя широко отворените му очи, под които бяха застинали две сълзи.
- Отче, той не диша! Отче, елате бързо!
- Истински свети Петър, нарисуван от великия Ел Греко - рече отецът, докато му затваряше очите. - Повикайте „Бърза помощ"!
Час по-късно, когато в болницата лекарят с усилие издърпа ръката на бай Миладин от джоба му, откри в нея връзка с ключове - всичките номерирани, всичките с малко листче, върху което имаше написан адрес.
- Я, виж ти, какъв богат човек, колко много апартаменти има! - възкликна със завист докторът, който макар и вече с дете, живееше все още в гарсониерата на родителите си.
- Не е за шеги - смъмри го по-възрастната медицинска сестра.
Докторът беше още твърде млад и все още не знаеше, че на този свят човек не с апартаменти, а с хора7- сиреч с деца - е истински богат. И истински щастлив...
- Хайде, стига си се оглеждал, кокона такава!
- сякаш дочу гласа на жена си, долетял от отвъдното, пак недоволна, че толкова дълго се суети пред огледалото.
Но той не можеше да се откаже от навика всеки ден да се избръсне, да си сложи бяла риза и връзка, независимо дали ще излиза, или не и така да започне денят. Независимо, че бе прехвърлил вече седемдесетте.
Бе придобил тия навици в младостта си, когато следваше в странство. Често пъти жена му Величка - медицинска сестра, се възмущаваше, дразнеше се от дългото му стоене пред огледалото и считаше всичко това за излишно, а пък той закачливо й отвръщаше:
- Какво да правя, скъпа, като жените плачат да паднат в прегръдките ми! Трябва да бъда на висота...
Но това бе само шега, а истината беше, че му харесва да е спретнат и елегантен заради самия себе си, възприемаше грижата за външния си вид като част от вътрешната си душевна подредба за деня, за всичко, което му предстои да стори. И така - дълги години, докато работеше. Така е и днес, когато вече бе останал сам и трябваше сам да мисли за себе си, за дома си и за още десетки неща, за които не бе свикнал да се грижи. Годините започваха леко да му тежат, но той не се оплакваше. А пък и не можеше да знае колко много му завиждаше жена му, че бог му е дал повече дни, отколкото на нея. Толкова й се искаше да го надживее, та ако ще да е само с една седмица. Но природата бе решила друго и тя, повече от десет години по-младата, си отиде изведнъж и го остави наистина сам. А самотата и старостта, както някога казваше баба му, са по-лоши и от бедността...
Случи се така, че няколко години преди да почине жена му, единственият им син Виктор замина на специализация в Канада за два месеца. После увеличи месеците с още година и с ощегодина, та се върна точно когато бе паднала вече Берлинската стена. Но се върна не за да остане, а за да отведе и семейството си. Когато чуха това, на бай Миладин и жена му им се стори, че цялата голяма триетажна къща, която бяха построили за него и децата му, изведнъж се сгромоляса върху главите им, заедно с всичките им мечти за семейство с много внуци и правнуци. Пък и парици бяха спестили за тях, че да им помагат...Даже и още един апартамент бяха купили - вярно, малко далечко от техния квартал, но пък по-близо до центъра...Но плановете на родителите и децата най-често са като две безкрайни успоредни прави, които може би ще се пресекат някъде в безкрайността...
Бай Миладин прие факта, че синът му ще живее далече от родителите си. Прие го с болка, на която не позволяваше да се обажда - все намирашенякакъв лек, с които да я прогони. Може би защото в странство бе научил и друго - да не дава много воля на чувствата си, да не ги показва пред другите. Жена му го наричаше бездушен и суров и не можеше да проумее, че всичко е въпрос на възпитание. Но жена му си имаше своята женска логика и не можа да се примири с раздялата, та болестта се вкопчи в отслабналото й тяло и скоро след това се прости с живота. А толкова много искаше да живее! Но не в самота.
Бай Миладин страдаше повече от загубата на жена си, но пак по своему. Спаси го вероятно навикът му да организира живота си по прежните правила, независимо и напук на всичко, което се стоварваше върху главатаму. Всеки ден, след като изпълнеше „задължителната си програма", както наричаше грижите за себе си и прочитането на вестника, трябваше да изпълни и няколко „обществено полезни" задачи. Така той наричаше ангажимента си да наобиколи поне един от петте апартамента, ключовете на които му бяха оставени - по един за всеки работен ден. Така седмицата се изнизваше леко и незабелязано. Е, понякога ритъмът се нарушаваше било заради лошото време, било заради причини, свързани с егенето, ама все пак - справяше се с ангажимента си. Най-напред бе по-лесно, защото имаше само един ключ от апартамента на внука си, който носеше неговото име. Но понеже се намираше в обратна посока и нямаше пряк транспорт, това му отнемаше почти целия ден. Отиваше там, отваряше прозорците да се проветри жилището, понякога си правеше кафеи едва след това поемаше обратно към дома.
После обаче замина и един от племенниците му, син на едната му сестра, и му остави още чифт ключове. „Ще се справиш, няма да забравиш името на улицата, лесно е
- „Незабрава" - шегуваше се Пламен на раздяла. На тия ключове бай Миладин бе сложил номер 2 и точно този адрес искаше да посети днес.
Денят се очертаваше хубав и мек, не характерен за февруари. Бай Миладин разбра това още преди да прочете прогнозата на вестника
- като отвори прозореца на стаята си и видя пред очите си Витоша открай докрай, като полегнала морна невеста.
„Може и да успея да посетя два адреса днес - речеси бай Миладин, докато проверяваше дали е взел и личните си документи.
- А пък ако ми стигнат силите, ще се отбия и в апартамента на Лили..."
Примерът на сина му се бе оказал заразителен, затова тук не му остана нито един племенник
- всички се изнесоха, както се изразяват днес младите на жаргон. Нито един не остана! Всички отидоха в Канада - наум отговори той на въпроса „Къде заминаха всички", който най-напред му сенаби в очите, когато, вече седнал в трамвая, разгърна вестника. Всъщност това бе една реклама на туристическа агенция, но за него въпросът имаше конкретен смисъл и по-скоро той си го задаваше малко по-иначе: „Защо заминаха всички?" Задаваше си го всеки ден, но все не намираше отговора, който да го убеди, че точно така е трябвало да постъпят... Бай Миладин затвори вестника и се загледа в лицата на хората по улицата - все загрижени, даже сякаш сърдити. И тия, които се качваха в трамвая - още по сърдити. Даже жените! Един мъж се опита да направи комплимент на млада хубавица, докатосе разминаваше с нея, но тя така му отвърна, че в трамвая настана гробна тишина:
- Я да мълчиш, че като те захапя за сънната артерия...
- Толкова хубава, а толкова зла! - едва успя да отвърне мъжът, слизайки от трамвая.
И бай Миладин слезе, за да повърви пеша. Докато стигне до апартамента на внука си, все тази случка му бе в главата. Тя заглуши за известно време постоянно звучащия въпрос „Защо заминаха всички?"
В апартамента всичко бе наред и той побърза да си тръгне. На съседната улица спря пред баничарницата, където се отбиваше понякога да си спомни за времето, когато Величка изпълваше къщата с ароматите на вкусните си баници и гозби.
„Осем години вече съм без жена" - рече той на глас, без да си даде сметка за това, докато бършеше устата си със салфетката. Жената, която седеше на другия край на масата, го погледна учудено. Той се смути и си тръгна веднага. Не беше в навиците му да се изповядва пред непознати, пък трябваше да бърза към улица „Незабрава", а дотам имаше да смени две превозни средства.
Пътьом обаче му хрумна да се отбие и в Храма. Толкова отдавна не бе влизал в него. Понякога посещаваше кварталната църква, но повече обичаше големия Храм, струваше му се, че бог е някъде над високия му купол и само гледа кой влиза и се моли истински. Реши, че денят е подходящ, че малко ще отдъхне, докато изгори запалената свещ и ще си продължи по начертания маршрут.
На входа бай Миладин даде на бедните по едно левче - не че бе толкова щедър, но все пак считаше себе си за галеник на съдбата, пък и това бе за него начин да влезе в контакт с жива душа, някой да му се зарадва, пък и той някогода зарадва...
Влезе в Храма, купи три свещи - запали по една пред Богородица и пред Христос, както му е обичаят - за здраве, макар че си рече наум: „За какво ми е на мене това здраве?..., а после още една - за жена си Величка. И докато чакаше свещта да догори, се почувства зле. Едва се примъкна до пейката, седна на нея и се облегна върху студената мраморна стена.
* * *
Така го намериха час-два по-късно божиите служители.
- Господине, заключваме! - бе се провикнала отдалеч едната от чистачките. Той обаче не помръдваше. Тя повтори поканата си, без да го гледа, докато прибираше догорелите и недогоре-лите още свещи. После се приближи до него и видя широко отворените му очи, под които бяха застинали две сълзи.
- Отче, той не диша! Отче, елате бързо!
- Истински свети Петър, нарисуван от великия Ел Греко - рече отецът, докато му затваряше очите. - Повикайте „Бърза помощ"!
Час по-късно, когато в болницата лекарят с усилие издърпа ръката на бай Миладин от джоба му, откри в нея връзка с ключове - всичките номерирани, всичките с малко листче, върху което имаше написан адрес.
- Я, виж ти, какъв богат човек, колко много апартаменти има! - възкликна със завист докторът, който макар и вече с дете, живееше все още в гарсониерата на родителите си.
- Не е за шеги - смъмри го по-възрастната медицинска сестра.
Докторът беше още твърде млад и все още не знаеше, че на този свят човек не с апартаменти, а с хора7- сиреч с деца - е истински богат. И истински щастлив...
Няма коментари:
Публикуване на коментар