ШЕПА РОДНА ЗЕМЯ ЗА ГРАФИНЯТА

В самото начало на XX в. на френския литературен небосклон изгрява нова ярка звезда - 25-годишната поетеса графиня Анна дьо Ноай. Тогава, в далечната 1901 г., в Париж е нейният поетичен дебют, на който тя представя първата си стихосбирка с нестандартното заглавие „БЕЗКРАЙНО СЪРЦЕ". Този поетичен труд е оценен като шедьовър. Най-известните френски критици, писатели и поети са във възторг от изящните поетични откровения, отличаващи се с подкупваща искреност и дълбока емоционалност. Анатол Франс и Пол Валери предричат на авторката блестящи творчески успехи. Според Едмон Ростан и Марсел Пруст тя е „най-голямата френска поетеса в зората на века, истински европейски гений".
Следвадълъгтворчески период, изключително плодотворен. За 30 години поетесата издава 10 стихосбирки, няколко романа и интересни мемоари. Всичките й творби получават най-висока оценка. В тях тя издига в култ човечността, добротата, верността, обичта между хората, приятелството, възвишената любов, силата на човешкия дух. През 1913 г. английският вестник „Таймс" я обявява за „най-големият поет, с който XX век е дарил Франция и Европа". При една читателска анкета на в. „Ева" французите я избират за „Принцеса на Словото". През 1921 г. печели Голямата награда за литература на Френската академия на науките. Тя е първата жена, избрана за действителен член на Белгийската кралска академия за литература. И отново е първата жена на Франция, удостоена със званието „Кавалер на „ордена на Почетния легион". Поклонникът на нейния талант на поет, дарба на художник и божествена външност Опост Роден извайва бюста й. Верни приятели са й Пол Елюар, Жан Кокто, Коко Шанел, Салвадор Дали и неговата вдъхновителка Гала и още множество световни знаменитости, посетители на прочутия й литературен салон. На погребението на един от тях - Марсел Пруст, графинята произнася прочувст-вено слово. Тя и съпругът й - големият ценител на изкуствата и щедър меценат оай, постоянно подкрепятфинансово талантливи творци. При свое посещение в Париж Чарли Чаплин има щастието да се запознае с поетесата и двамата беседват на английски език, който тя отлично владее. За нея той се отзовава ласкаво, описвайки я като „извънредно духовита И очарователна събеседничка".
Най-пълна характеристика на поетесата, притежаваща душевна и физическа красота, прави френският писател Едмон Жалу във в. „Нувел литерер": „С матовото си лице, което напомняше цвета на мрамора, с големите си пламенни очи, с орловия си цос, с нежността на чертите си, с меката си изящна походка, където и да влезеше, мадам дьо Ноай спечелваше веднага сърцата на всички. А щом заговореше, високият й богат на нюанси глас бързо приковаваше общото внимание с повелителния си авторитет".
У нас Анна дьо Ноай е малко известна, тъй като на български език са преведени незначителен брой нейни творби, събрани в една единствена стихосбирка. Това е сборник с 43 нейни стихотворения, издаден през 1989 г., озаглавен „Сянкатана дните". Ание, българите, сме длъжни да знаем за тази изключителна жена, в чиито жили-тече българска кръв.
По майчина линия тя е потомка на размирния възрожденски книжовник епископ Софроний Врачански (котленския свещеник Стойко Владиславов), по-точно- правнучка на неговия внук Стефан Богориди, заемащ важни постове в Отоманската империя. Санов-ници стават и синовете му, а четирите му дъщери са омъжени за влиятелни мъже. Втората му дъщеря - красавицата Анна (Аника) се омъжва за турския дипломат Мусурис паша, по произход грък, който 30 години е турски посланик в Лондон. Една оттехните дъщери - Ралука,се омъжва за влашкия княз Григорий Бранковяну. Младото семейство се установява да живее в Париж, където през 1876 г. се ражда третата им дъщеря, кръстена на баба си Анна и наследила нейната одухотворена красота. За това свидетелства направеният от порасналата Анна автопортрет. Двадесет и двегодишната Анна се омъжва за богат и известен със своя хуманизъм френски граф и става общоизвестната графиня дьо Ноай.
Брат на бабата на Анна (Аника) е Александър Богориди (Алеко паша) - генерал-губернатор на Източна Румелия след Освобождението на България от турско робство. След като се оттегля от поста, той се заселва в Париж и се сближава със своята родственица. От него тя узнава подробности за своите родови корени и до края на живота си се гордее, че като гражданка на света принадлежи и на България! За нея източник на гордост и възхита са достойните дела на предците й. Малко преди смъртта си през 1933 г. (по време на Лайпцигския процес) тя застава в защита на Георги Димитров заедно с Ромен Ролан и Анри Барбюс, държи пламенна реч на многолюден митинг в Париж. Последното й желание е на гроба й да бъде донесена шепа българска пръст. Сега на гроба й в „Пер Лашез" в специална ниша е поставена частица от многострадалната българска земя - шепа пръст, занесена в Париж от български студенти...