Любовта на мама

- Виж какво ще ти кажа аз, уважаеми братовчеде, любовта прилича на златно кюлче, което е стаено дълбоко в душата и лесно не се стопява. Младостта увяхва, идва старостта, но любовта остава да цъфти. В слънчеока жена, в суха и изсъхнала, в каквато и да е, тя, любовта в нея, иска да скочи и да лети. Така е и при мъжете. Ида знаеш - прахът по пътя никога не затрива любовните следи. Моят дядо, дюлгерин, веднъж ми разказа една истинска случка, ако нямаш против, ще ти я разкажа...
Венци, права като топол-ка и с очи на сърна, пийна от чашата кафе и започна да разказва, а аз включих магнитофончето и зейнах в нея като хванат на въдица кефал.
Тя, случката, станала в едно полско село, загърнато от крилете на Родопите. Там с искрена любов се оженили Калинка и Радой. Тя имала коси от тънко злато, гърди като две гугутки и очи на гълъбица. За нея той бил стройно яворово дърво сред селото. Родили и отгледали две деца - Цветан и Зорница. Изучили ги, но дошли луди години и те като другите младежи емнали по страната да си търсят работа. Останали да кукуват двамата самички. Калинка често си говорела с кокошките, а Радой бил вечно в разправия с кучето, което се разхождало из разсада в градината.
През зимата Радой се разболял от пневмония и починал. Дошли децата, погребли го, постояли два-три дена при майка си и си тръгнали. Калинка останала сама, щурала се от стая в стая, брояла парите от първата пенсия, деляла ги на купчинки - тази за хляб до края на месеца, тази за оливие и захар, събирала сълзите в ръчичката и гледала към небето, в чиито облаци е дворецът, където е настанен Радой. Той всяка сутрин се разхожда по бялата пътека и като си представи това, става й топло на сърцето и една тиха стегната усмивка се изкипря на лицето й. Дните сменят дрехите си един след друг и ту вятър ще беснее, ту дъжд земята.ще гали, но самотата никой не може да задуши. „Самотата е страшно нещо" - мисли си тя и сърцето й сякаш се къса, като гледа вълнясалата градина, купчината дръвца, празния курник, където Лиса е издавила всички кокошки. И сълзи, сълзи...Вечерта я вампирясва
- не иска да гледа телевизия, не преде, не плете... Някога е цъфтяла, но щом цветът е -окапал, коренът съхне. Така е и с човека.
Една вечер се вгледала в две мишлета. Те прекосили няколко пъти по стаята, започнали да се боричкат, да се целуват и изведнъж дружно навалили едно орехче и почнали да го чоплят. „Така е - помислила си тя, щом са двама, сговор,дружба и любов. Сам човек - здран чувал. Без любов и в гробищата не те искат."
По време на Задушница покрай нея минал Криво-долеца - вдовец, самотник десетина години. Продумал й:
- Калинке, този път ме превари. Цяла нощ бодърствах и сутринта, като ме налегна една дрямка, едвам се събудих.
- Аз не спах тази нощ, дрямка не ми дойде.
- Самотата, самотата ще ни изяде. Човек е жив мъртвец без любов.
- Така е.. .Ти накъде?
- Ще пална свещ на Дарина и ще раздам нещо за помен. Купих го от магазина. Вързан съм в ръцете за такива работи - все купувам...
- Аз от бързане забравих да донеса едно шишенце вино на Радой. Той обичаше да си пийва. Утре пак ще дойда.
Криводолеца се направил, че не чува, но сутринта ето го и него на гробищата. Пак минал покрай нея и захванали разговор. Отдумана дума се сближили, припомнили си младините и решили да заживеят заедно, за да си помагат на старини.
Докарал й дърва за огрев и ги прибрал под навеса на сухо. Изчистил печката и я боядисал с бронзова боя. Занесъл на обущаря да залепи подметките на обувките й. Гледали телевизия, разговаряли за миналото. Той купувал от общите пари продукти, тя готвела. Любовта, чието име никога не споменали, разляла по лицата им червенина и пуснала да шета усмивката. Вечер той си спял в своята къща, но тя го изпращала до външната врата с блажено стискане за ръката. Никога не се скарали, лоша дума не си казали и живели заедно повече години, отколкото тя с Радой, а той с Дарина.
- Какво после? Дядо казваше, че Криводолеца починал с усмивка.
И понеже децата му били в чужбина, погребение му направили съседите.
- А баба Калина? - пак питам.
- Тя живяла още няколко години след това, палила свещи и на двамата. Когато тежко се разболяла, дошли децата, довели доктор, но не можали да я спасят. Преди да отиде в отвъдното, синът й Цветан набрал кураж и я попитал: „Майко, ако нещо се случи с тебе, къде да те сложим - при татко или при Криводолеца?" „Милите ми, много ви обичам, на вас оставям всичко, сами решете." Така казала и спокойно издъхнала. Погребли я до Радой и след година, когато сложили паметниците - на нейния изписали трите имена и годините на раждане и смърт. Поставили паметник и на Криводолеца. Там написали: „ТУК ПОЧИВА КРИВОДОЛЕЦА И ЛЮБОВТА НА МАМА".
Венци смачка в пепелника недопушената цигара и бавно изтри с кърпичка сълзите, люшнали се по гладкото й лице.