Пъртината

Кунка отметна завивката и стана. Очите й, зачервени и подути, я боляха. Не беше спала и тази нощ. Погледна в люлката и погали малката главичка на рожбата си. От няколко дни детето все плачеше и се събуждаше. Сега беше заспало с вдигнати нагоре ръчички, но дишаше тежко. Гребна студена вода с кипчето и изми лицето си. После сложи котела на печката и започна да оправя леглото.
От 10 дни Иван - мъжът й, беше по Русе и тя остана в тази къща на два ката с гояям дървен чардак със свекърва си и двете деца. Другото дете, по-голямото, също спеше зачервило буз-ки. Беше 3-годишно и много палаво. От другата стая се дочу познатото скърцане на стария дървен креват и бавните, тежки стъпки на баба Иванка. Едра жена, добра и приказлива, с топ-често открито лице, с черна забрадка, вързана отгоре. Тя обичаше децата и помагаше на снаха си.
- Добра заран, булка. Какво, детето спи ли? - попита тя съвсем тихо.
- Най-после заспа, мамо.
- Ох, нека поспи. А ти защо стана, я си легни. Докато спи то, спи и ти. Пък аз ще шетам колкото мога. Лягай, лягай... Баба Стойна тепаше с новите си боти по снега и кълнеше и времето, и леда по тротоарите. В ръката си държеше торбичка, а в нея се мъдреше само един хляб. Скоро стигна блока и понеже нямаше асансьор, с мъка се заизкачва по стълбите. Отвори вратата на апартамента и се провикна:
- Станьо бе, къде си?
- Ей ме тук ама, какво си се развикала! - негодуваше дядо Станьо.
- Мъжо бре, що си седнал на парното? - сгълча го тя.
- Чакам да дойде топлото...
- Охо-о, ще има да почакаш, докато твоите братушки склонят да го пуснат! Тинали все ги оправдаваш... Кунка отново легна и затвори очи. Струваше й се, че няма даможе да заспи. Главата й бучеше като водопад, но скоро умората надви и тя заспа. Засънува, че се намира на мегдана и непрекъснато се върти насам-натам - чака Иван. И ето, той иде строен и наперен, хваща я за ръката идвамата се затичватнагоре към могилата, а после изведнъж се намират в боровата гора и наоколо сняг, много сняг. Боровете са натежали, елите са се превили. Те газят до колене, падат, смеят се... Изведнъж някаква черна птица излита от един клон, поръсва ги със сняг и се стрелва нагоре, а после пак се връща, разперила огромните си криле...
Кунка се стресна и се събуди. Веднага погледна детето. Баба Иванка седеше на малкото столче до печката и предеше. Водата се беше сгряла вече и вдигаше пара нагоре към опушения дървен таван. Кунка донесе коритото и започна да пере. После простря мокрите дрехи на дългото въже, опънато от единия дб другия край на голямата стая.
- Да занеса ли царевичак на биволицата, мамо?
- Занеси, ама малко - отвърна баба Иванка и завъртя чевръсто вретеното.
Отлаканата (б.р. -плевня) беше претъпкана със сено, слама и царевица. Кунка взе един сноп и го занесе в обора. Биволицата я погледна с големите си очи, измуча и започна бавно да дъвче. „Добре си е тя, няма никакви ядове"
- помисли си Кунка и бързо се прибра. Учуди се, че детето още спи.
- Сега ще спи - каза баба Иванка и погледна към люлката.
- Сложих му на коремчето малко пепел от огъня, за да го затопли.
Но не мина много време и детето заплака. Много силно. Махаше с ръчички, гърчеше се и вратлето му ставаше мокро от сълзите, които течаха на малки вадички от двете му страни. Кунка го отви и така изпищя, че баба Иванка хвърли хурката, погледна детето и започна да се проклина, да си скубе косите. Без да забележи, заедно с пепелта тя беше сложила и няколко малки въгленчета. Малкото коремче беше на ранички. Двете жени плачеха и не
знаеха какво да правят. Лекар в селото нямаше. Трябваше да се отиде в града, но нямаше с какво. Без много да му мисли, Кунка уви детето с шал и отгоре с одеяло, облече се и тръгна. След нея баба Иванка викаше нещо, но вятърът я заглуши.
Кунка бързаше. Снегът скърцаше под галошите й, забрадката се развяваше, лицето се зачерви, ръцете измръзнаха. Излезе на шосето. Вятърът се усили. Безброй снежинки като итлички бодяха лицето й, но ръцете стискаха здраво детето. Наоколо нямаше жива душа. Стара планина стърчеше безмълвна. От дясно се виждаха очертанията на Средна гора, а в средата - голото поле. Неми свидетели на мъката й, която стягаше гърдите. Едри сълзи потекоха от очите и паднаха върху одеялото. А детето кротуваше, сякаш разбираше. Тя го притисна до себе си, пое дъх и пак тръгна. Струваше й се, че много бавно върви през този проклет сняг.
Вече беше тъмно, когато се добра до къщата на доктор Марков. Познаваше го тя, беше известен и винаги помагаше. Къщата изглеждаше тиха и само един прозорец светеше. Тя се надигна на пръсти, притисна с една ръка детето до себе си и с другата лека почука на прозореца. Никой не отговори. „Ами ако го няма?" - помисли си Кунка и нещо й стисна гърлото. Постоя малко така и пак почука, сега вече по-силно. Голямата врата се отвори и на прага застана докторът.
- Какво има, булка? - попита той.
- Ох, детето...- изхлипа Кунка и не можа да каже друго, толкова беше измръзнала, че устните не се подчиняваха.
- Влез - каза докторът и взе детето.
Едва сега тя отпусна ръце и усети колко много я болят. А краката си изобщо не усещаше, бяха като дървени и с мъка изкачи трите стъпала. Докторът й каза да почака в една голяма стая, а той влезе в друга с бебето. Кунка се отпусна на един стол с висока облегалка, току до вратата. До ушите й достигаха писъците на детето, но нямаше сили да стане. Някаква люлка я залюля отначало леко, после по-силно, докато се свлече на килима. Когато отвори очи, срещна погледа на доктора.
- Ох, прощавай, докторе... - заоправдава се тя.
- Нищо, това е от измръзването.
- А детето как е? - попита нетърпеливо.
- Ще оздравее. Вземи този мехлем и внимателно ще го мажеш. Пък друг път внимавайте!...
Тя прегърна детето и пак тръгна в снега, но беше по-леко да върви. Мина каруца, която отиваше към селото. Кунка се качи. Снегът валеше, но не беше още заличил дълбоката пъртина в края на пътя, която беше си проправила сама една майка, за да спаси детето си. Пъртината на Кунка...
- Те не са виновни, а Украйна ма! Нищо не разбираш!
- И едните, и другите савсе същите. То нали Ленин беше казал: „Днеска е рано, утре ще бъде късно, значи тази нощ". И те какво, през нощта ни спряха кранчето на газта! - спореше баба Стойна.
- Море мене да ме пита човек, кой ме би с трън по уши, че взех, че те доведох в София! - ядоса се дядо Станьо. -Какво ти беше на село? Имахме си печка, слагахме й дръвца и тя бумтеше. Беше топличко и мъркахме като котараци. А сега мръзнем тук като вълци единаци и вием срещу луната!
- Нали ти доведе ония англичани да купят къщата, какво сега мърмориш? - от-върна баба Стойна и си метна шала на врата.
-Аз ги доведох, ама и ти веднага се съгласи. Да отидем в града, че там няма тази хамалогия и има всичко... Има, ама това всичко е с пари! - каза дядо Станьо и слезе от парното, че ребрата се отпечатаха на задните му части. Отиде до прозореца и погледна навън. - Ето, какво виждам тук? Само покриви, корони на дървета и мръсотия. А там виждах дворче, градинка, чешма...
- занарежда той и закопча якето си.
- Станьо бе, що не вземем да си направим някоя гимнастика, белким се стоплим...
- миролюбиво предложи баба Стойна.
- Ма ти луда ли си ма? На дърти години да ставам спортист! Да взема да се изпотя и после да настина. Ти това ли искаш?
- Тогава да легнем и да се завием - заоправдава се баба Стойна.
- Да бе, да ми дишаш във врата! Ами аз тук освен да лежа и да чета вестници друго не правя. Научих ги вече наизуст.
- Да ти направя едно кафенце - предложи баба Стойна.
- На село си пиех винцето и бях бял и червен, а тук от тия кафета съвсем се съсух-
рих. Заприличах на чироз. Ама вече реших. Ще продам апартамента и ще си купя пак къща на село. Дамикукурига сутрин петелът и да ми пуши коминът. - А ти ако щеш! - отсече дядо Станьо.
Беше средата на зимата. Валеше сняг и затрупваше всичко наоколо.