Топлина от чуждото щастие

Времето е най-верният и суров съдник на човешката душа. Никой не е могъл да създаде кодекс за нейните безбрежни простори. Между даровете за човешката душа е и правото на щастие. Понякога то е гост за кратко време, друг път трайно носи светлина, но се случва, за жалост, завинаги да остане непознато.
Житейският ми и професионален път ме срещаше със значителен брой човешки съдби, докоснали се до топлината на чуждото щастие. Примерите пораждат сложния въпрос - дали тази топлина е щастие или ражда духовна разруха, болни илюзии и ненужни човешки жертви и страдания! Убедена съм, че щастието е лично изживяване. Греещият се на чуждо щастие човек навреме трябва да се отклони от тази опасна топлина, раждаща страдания и безпътици
...Те бяха двама братя от обикновено скромно семейство. Родиха се и ги възпитаваха еднакво под добрата стряха на патриархалните български традиции. С течение на времето се оформяха отличаващи ги черти: единият беше свръхамбициозен, инициативен, а другият - плах, стеснителен и колеблив. Разликите ги насочиха по различни професионални и лични пътеки. Единият с леки усилия вървеше бързо напред, а другият значително по-бавно и колебливо. В сърдечните им пътища също имаше значителни разлики. Инициативният брат бързо създаде семейство и деца, другият остана неотклонен спътник на този дом, обичаният чичо. За да бъде по-близо до топлината на братовото семейно щастие, той се отказа да уреди личния си живот. Никой не надникна в неговата душа. Близки и приятели приемаха живота му като нещо нормално. Той живееше в сянката на братовото си семейство, грееше се от топлината на чуждото щастие.
Добрият, тих, всеотдаен брат заболя и се наложи продължително лечение. Грижите към него бяха добри. Болният, усетил полъха на смъртта, направи завещание, в което предоставяше цялото си имущество на своя брат. Предаде ми го за съхранение и смутено поясни, че е приложил в отделен плик своя изповед, само за мен, която да прочета след неговата смърт.
Не след дълго човекът почина. Предадох оригинала на завещанието на брат му и отворих моя личен плик с изповедта. Дълго време носих в душата си воплите на един човек, изминал житейския си път под сянката на чуждото щастие. Предсмъртно е разбрал жестоката истина, че щастието е само лично изживяване. Той цял живот се опитвал да прилича на щастливия си брат, да срещне жена като неговата, да има деца като неговите. И страшният извод от този пропилян живот е, че чуждото щастие, дори на най-близките кръвни роднини, не носи щастие, а ражда страдания...
Подобни случаи в различни варианти срещнах и продължавам да срещам. Това създаде в мен тревожния извод, че чуждото щастие може да бъде опознавано и наблюдавано, но не може от него да се очаква истинска топлина и смисъл. Стоящият под неговата сянка само нарушава душевното си равновесие, загубва истинския смисъл на живота. Всеки човек сам трябва да се стреми и да гради своето щастие.