Каквото дадеш, това ще получиш

Приветливо усмихнат, селският пенсионерски „елит" ме покани в шумната си, но приятна компания. Както обикновено директорът на отдавана затвореното училище поради липса на деца беше душата на импровизираната компания. Имам навика да си пия кафето по време на ежедневните си разходки в планината, но този ден реших да не им скършвам хатъра. Докато ме разпитваха подробно за събитията в столицата, пред кафенето - в центъра на солото, се разигра трагедия, на която станахме неволни свидетели. Техен съселянин (с първа група инвалидност), с бясна скорост умишлено връхлетя с колата си върху нищо неподозиращр, легнало близо до тротоара куче.
Сърцераздирателното му скимтене накара всички ни да зарежем кафетата и вкупом се втурнахме навън. Мъжете псуваха и се заканваха, а ние с Мария продавачката се опитвахме да намерим раненото животно сред гъсто избуялата до къщата трева, където се беше шмугнало зад вада с мръсна вода. В желанието си да му помогнем, напразно го викахме да излезе. Накрая се отказахме. Мария се върна зад тезгяха и продължи работата си, а аз се прибрах вкъщи.
Набързо сварих едно яйце, потопих крайщник хляб в прясно мляко и с надеждата, че този път кучето ще излезе, се върнах на местопрестъплението. Знам, че думата е силна и не съдя никого за действията
му, но толкова ми е болно за невинното животинче, че не намерих по-подходяща дума. Мъжете ми казаха, че кучето е второто в селото, което същият човек прегазва. Бях виждала първото - чисто бяло, обикновено се разхождаше из центъра, весело подскачайки на три крачета, четвъртото - висеше. Казвам „весело”, защото то, забравило станалото с него, бе все същото красиво и любвеобилно кутре. Кутре, от което ние - хората, можем да научим най-важния житейски урок. Урокът за прошката. За това и цялото село го обичаше и го беше осиновило след смъртта на стопаните му. С изключение на човека, направил го инвалид...
Успях да прескоча вадата и сложих чинията с яденото върху тревата малко по-далеч от кучето. Мъжете бяха насядали на сянка под огромната липа срещу кафенето и мълчаливо наблюдаваха действията ми. Присъединих се към тях с усещането, че то ще излезе от скривалището си, за да се нахрани. Така и стана. Преди да го заснема (бях взела фотоапарата), доколкото можах, разгледах раната. Слава богу, имаше шайс да се възстанови без особено травми...
Какви ли травми е преживял този човек, за да се озлоби толкова много? И има ли оправдание за какъвто и да било вид злоба? Не споменавам името му, защото - въпреки всичко, не искам да прибавям нова болка към болките му. Но все пак, ако той обърне живота си на 180 градуса и поеме пътя на доброто, убедена съм, че и хората, и животните ще му отговорят със същото. И че всички ще забравят прякора му „черната овца" на селото. Каквото дадеш, това ще получиш..