В канцеларията на Народното събрание дойде едно момиче. Хубаво, усмихнато девойче, на 19-20 години. Беше в тънка, бежова рокличка над коленете. С лека, сламена шапка по модата на века - чарлстон, италианска, фина шапка с розова панделка.Имаше вид на ангелче, слязло от небето, напуснало небесните селения, за да се приземи в най-опасното мъжко сборище на света, където работеха, поточно казано - бърбореха, 240 мъже - млади и стари, милионери и банкери. Сред тях 176 души бяха от управляващата коалиция „Демократически сговор", а другите - от 33 партии, партийки, крилца и перца на партии. Девойчето поздрави деловодителката Бойка, счетоводителя Продан Данков и касиера Лоран Дянков. Деловодителката бе на 55 години, повяхнала дама, взела-дала. На вратата висеше обява:
„Управата на Народното събрание търси нова деловодителка със средно образование - скромна, работлива.
Бойка погледна девойчето и попита сухо, служебно:
- Какво обичате?
В отговор девицата й бухна в ръката своето заявление за работа. На него пишеше: Господин Председателю на Народното събрание, завършила съм с пълно отличие, с примерно поведение. Баща ми е касиер-деловодител на Занаятчийския съюз, член на Занаятчийската партия. Знам френски и стенография. Знам да пиша на пишeщи машини „Адлер", „Архо" и „Континентал". Обичам работата. Мога да подреждам архиви, библиотеки. Баща ми ме подготви за канцеларска работа. Не съм омъжена. Девойка съм. Обещавам ви прецизна работа, от която вярвам всички ще бъдете доволни.
С уважение: Агнеса Иванова Станоева.
Касиерът извади табакерата си, взе една папироса и важно, солидно започна да я очуква о капака й. Само счетоводитете-лят остана спокоен, сдържан, не повдигна повече глава, забил очи във ведомостта на депутатите. Трябваше да изчислява 240 сметки, 678 командировки, над 7000 речи на публични места - това също се плащаше от „Сговора". Депутатите ходеха от митинг на митинг, от село на село, от град на град и държаха речи. И записваха в бележничето си: „Реч в село Селановци, Оряховско - три часа. Говорих за бляскавата победа на Сговора на последните избори на 17 ноември 1923 г. Народът ликува. Имах и разговор с ръководството на Сговора в Оряхово - три часа с въпроси..."
Тъй като министър-предсе-дателят на България професор Александър Цанков беше от Оряхово, син на оряховски чифликчия, там хонорарите за речи бяха двойни и тройни. Целта на Цанков бе да приучи депутатите да ламтят за пари, да , печелят пари, та да не надничат в неговите лични сметки и банкови удари. Така, по този начин, той покваряваше депутатите и ги караше да си надписват пари за речи, беседи, въпроси и отговори при срещи с избирателите. За един мандат всеки депутат на Сговора искаше да подреди живота си поне за 60 години напред, да подсигури синове и дъщери, зетьове и снахи, внуци и правнуци,,. Изобщо бе златно време за коалицията „Демократически Сговор". Единствено депутатите от ВМРО се опънаха на тази политика на Цанков, ама кой да ги слуша...
Цанков с огън и меч попиля де каквото свари и си спечели прозвището „Кръволока Цанков"
* * *
И така, невинното, крехко девойче Агнеса пожела да влезе в тази светиня, наречена Народно събрание, и да отдаде сили и младост там. Деловодителката Бойка подаде молбата й на счетоводителя. Но той, без да я чете, я прехвърли на касиера. А касиерът бе стар мераклия, конте на младини, чревоугодник на старини. И драсна отгоре: „ДА СЕ ПРОУЧИ!" и попита любезно:
- Извинете, госпожице, смятате ли да се омъжвате скоро?
-Не?
- Защо?
. - Защото съм много млада.
- О, господи, какво парче - помисли си касиерът. Парчето му се усмихна, като показа „бисер зъби", зъбки бели като гъбки... Бъбрече. В кабаретата тези дами стават примадони или бардами, жени за ухажване, жени за флирт и любов. Те се пласираха много добре, продаваха
се много скъпо, носеха белега на търговки на свежа, млада плът, на най-висока цена. Агнеса гледаше в очите касиера и той подхвърли:
- Аз се наемам да проуча това момиченце. Изглежда тихо, скромно дете от народа, а Занаятчийската партия е уважавана партия, с умни, честни, работни хора в нея...
В този момент в канцеларията влезе министър-председателят професор Александър Цанков, огромен, брадат мъж, канара...
- Добър, ден, добър ден - поздрави той гръмко и мощно като всеки големец. - Как е, как е? Господа, мадона Бойка, радостна вест!
- Какво има, господин професоре?
- Приехме бюджета на Народното събрание. С пълно висшегласие! Заплатите ви са увеличени двойно, командировките - също. Хонорарите на депутатите - също. Казвам ви го аз, за да не го чуете от други неотговорни фактори... Кое е това хубаво момиченце?
- Кандидатка за работа... Цанков седна, запали цигара
и започна разпита:
- Къде сте учили, госпожице?
- Във втора девическа гимназия, господин професоре.
- О, вие ме познавате? От къде?
- От речите ви на площад „Свети Александър Невски" и пред Народното събрание на 10 юни 1923 година в 16 часа следобед... Бяхме там всички ученички и ученици. Вие ни отворихте очите за старата, прог капала и омразна власт на БЗНС и за новата, прекрасна власт на Демократическия Сговор. Аз бях смаяна...
- От какво?
- От осанката ви, от гласа ви.... От жестовете ви.
- Боже мой, как помнят тези деца. Аз съм го забравил вече, а тя ме помни.... Какво работи майка ви, мило момиченце?
- Домакиня, работи вкъщи, веза на гергеф. Шие гоблени.
- Отлично, значи има художествен вкус... Имаме нужда от библиотекарка, момиченце.
Разбирате ли от библиотекар-ство?
- Да, стажувах едно лято в Народната библиотека. Подреждахме книги, вестници, списания по години, по рафтове, по отдели...
- Великолепно... Назначавам ви за помощничка на стария ни библиотекар бай Йонко. Той е пред пенсия. Искам да си подготвим човек, който да го замести. Лоране, моля те, напиши заповед за назначението на това хубаво момиченце за помощник-библиотекарка....
Касиерът направи всичко, премиерът подписа и Агнеса отиде в библиотеката, заведена там от Бойка. Тя й обеща своята помощ и й даде първия съвет:
- Слушай, мило момиченце! Аз виждам себе си в тебе преди 35 години. И аз бях като тебе хубава, нежна, крехка девойка, с трапчинки на бузите. Попадаш в деветия кръг на ада. Външно тук е тихо, но само външно. Попадаш в краката на 240 козли, пръчове, на 240 бикове, разпаса-ни жребци и катъри... Всеки ще те занича, всеки ще те ухажва, всеки ще ти предлага среща и любов. Всеки ще ти дава пари, но знай, това са змийски пари - бутнеш ли на един, трябва да даваш на всички. Те си доверяват тайни — кой с коя си е лягал, какво е правил, с нея, какво й е платил. Тези депутати са най-вулгарните любовници. Пази се като от отровна змия, защото всеки депутат е една усойница-пепелянка, гърмяща змия...
Това каза Бойка и остави Агнеса в библиотеката. Но тя, Бойка, не знаеше с кого си има работа, какво момиченце е Агнеса. Това бе1 ней-префине-ното уруспетще на столицата,
най-нежната и изпечената проститутка, работеща за МНОГО ПАРИ...
Агнеса излезе от Народното събрание, взе в заем 160 лева от татко си и купи девет бели рози и кутия шоколадови бонбони „Нестле" с прекрасна картина на капака „Швейцария днес".
Бонбоните бяха дубъл-екс-тра. Агнеса занесе букета, а и бонбоните на Цанков. Подаде му ги и той се размекна, раз-нежи се.
- Защо, защо, мило дете?
- За благодарност, господин професоре...
- Но защо девет бели рози?
- За свободата, която ни донесохте лично вие на 9 юни...
- Господи, надценявате силата и значението ми...
- Вие сте нашият Бог, нашият .Спасител. Ако не бяхте вие, и досега щяхме да тънем в земеделското блато на оня профан - Александър Стамболийски. Но вие като един Месия, като един Мойсей, ни изведохте от робството на Египет и ни въведохте в обетованата земя - свободна, щастлива България...
- Как? Вие знаете историята, чела сте Библията???
- Да, господин професоре, дядо ми е свещник и аз чета и Библията и евангелията, и житията на светците. Вие сте за мен свят човек, спасител на България от робството на БЗНС...
Е, от камък да си, от желязо да си, как няма да не се размекнеш при тия слова, излезли от хубавата устица на девойчето? Цанков я прегърна силно, целуна я по устните и... позвъни на касиера:
- Лоране, моля те, да се даде 3000 лева награда на назначената от мене помощник-библиотекарка, за да си купи работни дрехи и обувки. И други 5000 лева за представително облекло при посещение на знатни гости от света, дошли в Народното събрание.
- Слушам, господин професоре!
- И тъй като от днес заплатите ви "стават двойни, то и нейната заплата да е двойна... Дайте й 3000 лева аванс.
- Но, господин професоре,
на новоназначени аванс не се полага. Трябва да има поне половин месец работа,..
- А бе, Лоране, а бе, приятелю драг, колко пъти искаш да ти казвам, че когато си на власт, всичко ти е позволено, всичко е законно! Незаконни работи има само за опозицията, бе брат... Разбери го най-сетне. Ние сме на власт. На нас всичко ни е позволено! Да си вдигаме заплатите двойно, да си плащаме хонорарите, за речи, които не сме държали. Бюджетът на Парламента е утроен...
- О, извинете, извинете, господин професоре... Не взех това предвид. Нека дойде девойчето да се разпише и срещу аванса, и срещу наградите за дрехи... Моля да ме извините, вие сте бог, бог!
Така започнаха великите ласкателства по времето на Сговора, които се възприеха и от последвалите коалиции и партии, дошли на власт. Стана традиция подмазвачеството към премиера да бъде ЗАКОН. Всичко, което той прави, макар и незаконно, да се узаконява. И да не се обръща внимание на писанията в пресата. Просто да се отминават с ирония и шеги. Плоски шегички и закачки. А, така ли било. Я гледай ти, какви работи стават!
* * *
Агнеса взе парите, занесе ги вкъщи, върна 160-те лева на милото си татенце. И веднага пусна „сондите" между депутатите . Тя купи книгата „Как да управляваме" на Аристид Бриан - знаменития френски държавник, който бе съставял 16 пъти партии, организации, движения, кабинети, който познаваше световната политика... И я изчете от кора до кора!
В бяла рокля над коленцата Агнеса влезе в залата на Народното събрание преди едно заседание и като заместник-библиотекарка даде на всеки депутат по една книжа „Как да управляваме". И всеки депутат я пожела. Всеки депутат се влюби в нея и я хареса. Зашушукаха си те, зашепнаха си: „Амачепарче-е-... Какво мило уруспенце, ах, да го пипне моята ръчичка!"
Агнеса вървеше бавно, леко усмихната. Банкерът Роман Денев й намигна, Буров я погали по бузката, а Иван Евстатиев Гешов я целуна по челото и й пошепна: - Намини към банката ми в 6 часа довечера... Ще имаш 10 000 лева само за една целувка... Тя го погледна и му понамигна леко, едвам забележимо. Бяха очи в очи - тя, невинната девица, и той - дъртото земпаре на София, на България. И вечерта в 6 часа тя отиде в банката му, пиха кафенце и той я целуна по устните и подари десет хилядарки, десет банкноти, които майка й изкарваше за десет месеца везане на гергеф или шиене на гоблени. Десет хиляди лева за един миг, за еднацелувчица... Той, старото земпаре, й каза тогава:
- Агнеса, ти си млада, бъдещето е пред тебе. Аз съм известен банкер, политик, водач на Народната партия, имам милиони. Ще жиевя още малко, затова искам да опитам прелестите на света. Имаш 200 000 лева от мене, тук на ръка,
в този кабинет, ако направим една любов, една бурна любов, на канапето или на килима. За тебе това ще бъде един жест и една жертава, но с този свой жест ти ще имаш пари да учиш две години в Париж, в Собро-ната, ще научиш френски, ще станеш „Мадон ала франс"... Моля те, направи този жест. Искам те.... И занапред, когато се виждаме, ти ще си имаш своя хонорар. Но те моля за това да не узнае никой!
Тя размисли. Тя наведе очи, мълча, мълча и пошепна тихо:
- Да... Той бе спечелил този ден дванайсет милиона от една сделка с тютюни и пашкули. Какво бяха 200 000 лева при 12 000 000 лева чиста печалба. С един замах, с един удар... И тя легна на килима. Той заключи вратата и прекараха два часа заедно...
За велика благодарност той прибави още 20 000 лева към нейните вече 210 000 лева, та станаха всичко 230 000 хонорар. Агнеса внесе тези пари на другия ден в неговата банка на името на майка си, без да знае баща й - банките умеят дапазяттайни.... Забравихме да кажем, че майката на Агнеса бе бивша бар-дама от кабаре „Паризиана" в София, на улица „Вито Позитано" и в кабаре „Мулен Руж", на улица „Леге" № 6. И двете сгради съществуват и сега, преобърнати на кафе-аперитиви - тъжни спомени от светли, прекрасни кабаретни нощи.... Агнеса не легна с нито един адвокат, с нито един обикновен депутат, с нито един чиновник...
Тя залагаше мрежите си само в езерата на банкерите, в моретата и океаните на милионерите. И минаваше за милата, нежна девственица, за чаровното, непорочно момиченце Агнеса, ангелчето от библиотеката на Народното събрание...
* * *
В началото на 1924 година професор Цанков се скара с жена си и тя побягна от него при баща си при майка си. Той си спомни за Агнеса, за това момиченце, което назначи като помощник-библиотекарка, и го повика при себе си. В кабинета му имаше девет стоманени каси с девет надписа: „Разузнаване"; „Контраразузнаване"; „Парламент"; „ Министерски съвет"; „Разузнаване сред партиите и обществените организации"; „Контраразузнаване в партиите и организациите"; „Разузнаване в Чиновническия свят"; „Разузнаване в БЗНС"; „Агент-провокатори и предатели сред партиите". Той ги отключи една по една пред Агнеса и каза мило, нежно и топло, като влюбен Ромео на Жулиета.
- Скъпо мое дете, виждаш ли тия пари тука? Милиони са. Половината могат да станат твои, ако ти станеш моя любовница. Ще имаш всичко -хотели, къщи, банкови сметки, моята любов, моята подкрепа. Ще те взема за моя секретарка, та всичко дабъде напълно редовно и законно... Ако жена ми ме напусне, което аз не очаквам да стане - не вярвам жена ми да е такава глупачка, но ако все пак се случи, ще се оженя за тебе. Искай и ще имаш всичко... Всичко... Искай и вземай!...
...Тя го поиска. И получи всичко. И къщи, и хотели, и вили край морето, и влогове в банките...
На 4 януари 1926 година Цанков падна. Но Агнеса не падна. Не... Тя хлътна в прегръдките на новия министър-председател г-н Андрей Ляпчев. Но това е друга история, която ще ви разкажа някой ден.
Вие да не си мислите, че само Иван Костов е имал леля! (Мир на праха й!) А пак се задават избори.. .Преди не много години тя стана така популярна в медиите, че имиджът и надмина двойно, тройно, че и четворно имиджа на нейния племенник. Като отвори една уста, че като започна да разказва какво добро момче е бил нейният племенник, с чуплив гарвановочерен перчем и вдъхновен поглед. Че като събирал вторични суровини, как помагал на възрастните хора и на слепите да пресичат улицата. Как ги водел за ръка. Какво добро чавдарче бил, какво пионерче, добро и възпитано, какъв комсомолец с бляскав и стоманен поглед! Как съвестно събирал членския внос на първичната комсомолска организация и с натрупания излишък правел танцови забави, комсомолски тържества и туристически походи по стъпките на геройски загиналите за свободата. И нито стотинка не харчел на акерне! Как овладявал до последната подробност основите на историческия материализъм и научния комунизъм...
Няма я, няма я вече лелята на ексминистър-предсе-дателя, отиде си скоропостижно, горчиво обидена от неразбирането на обществото, а и от нежеланието на нейния племенник да одобри и да подкрепи пламенните й слова в негова прослава. А ето че пак се задават избори, а горката женица вече я няма на този свят, че да ни разкаже всичко това още веднъж...
Вие да не си мислите, че Бойко Борисов няма леля или поне стринка? Не може да няма. И тръпне народо-населението да започнат най-горещите дни и седмици от предизборната надпревара, че и неговата леля или чинка да вземе думата един ден и да разкаже на жадуващата за праведно слово общественост как нейният племенник, като бил малък, хванал на тротоара едно врабченце със счупено крило, как го превързал и скрил на топло в една плетена кошничка вкъщи. Как го хранил със зрънца и му давал от шепи водичка, гледал го, докато заякнало и в един прекрасен ден литнало към гнездото си. И да ни каже какво честно момче е бил като пионерче, как се е бил като истински Робин Худ, за да защити другарчето си, на което един гамен му бутнал от ръката филията с мармалад отгоре и как тя паднала на земята. Ех, кога ще настъпят най-после предизборните дни и седмици, че да изнамерят най-после медиите лелята на бате Бойко, че и тя като лелята на Иван Костов да ни разкаже до последната подробност всичко, което знае за неговото възторжено и щастливо чавдарско и пионерско детство...
Вие да не мислите, че само Иван Костов и Бойко Борисов си имат лели. Самият Пушкин е имал леля! А и най-последният литературен историк много добре знае каква роля е изиграла тя в неговия живот, съдба и всемирна слава!...
И Поета имаше леля. И то каква леля! Красива, внимателна, мила, изящна! Живееше в малка бяла къщица на улица „Бабуна" № 4 във Варна. Вечер с часове поливаше десетките видове цветя, нацъфтели и разсадени нагъсто на всяко късче пръст в двора й. След жега га и прахта, във вечерната тишина, те започваха да ухаят с най-невероятни ухания.. .Сливаха се в едно, омайваха душата на момчето, което беше дошло във Варна от родното си градче, за да прекара там лятото. Макар че лелята беше още съвсем млада, в детските си години Поета я възприемаше не по-малко, не повече от „дърта опозиция", както рисуваха такива като нея по вестниците. Слушаше само Радио Лондон. Никога не беше работила в живота си чужда работа или в чужда къща. Свако Тодор, свакото на Поета, от тъмни зори сядаше в пристройката, сгушила се сред цветята и плодните дръвчета, и до обяд не ставаше от мястото си. Набиваше клечки в сандалите, шиеше с канапа, прекаран през восък, безброй чехли, папуци, топлинки, които се купуваха като топъл хляб. И на всички братовчеди, които се изсипваха през лятото, преди да си заминат за родните места, правеше по един чифт бели кожени сандалки, които те носеха и следващото лято, а и подир това. Веднъж сестричката на Поета толкова си хареса сандалките, че не искаше за нищо на света да ги събуе. Оставиха я да спи с тях. Свако Тодор никога не беше работил държавна работа или при друг работодател. Имаше един помагач - Исмет. Така и не узна Поета, докато бяха живи свако Тодор и леля Дешка, от каква точно народност е Исмет. Й от тъмно до тъмно двамата размахваха обущарскитечукове и набиваха късичките заострени на върха клечки в подметките на сандалите и обувките. След обяда, под кьошка, свако полягаше точно за петнайсет минути. Заспиваше намига и само след четвърт час плискаше от чешмата на двора студена вода на лицето си и пак сядаше зад обущарския тезгях.
С леля си Дешка, „дъртата буржоазия", Поета, добре възпитан и напълно подготвен идеологически в пионерската организация, водеше сложни диалектически и историко-материалистически спорове. Една сутрин, на път за морето и морската градина леля му нямаше търпение и още по пътя започна да му разказва какво е казало Радио Лондон в късната доба вечерта: „Ние, от всички други социалистически страни, щели сме първи да влезем в комунизма!" Душата на Поета, добре възпитан в пионерската организация, се изпълни с възторг и небивал ентусиазъм: „Ама защо първи ние ма, лельо?" И в този фатален миг секна цялото му чувство на радост и възторг. „Дъртата буржоазия" леля Дешка го сряза като кисела краставица: „Как защо? Ами защото сме най-прости!" Поета не гъкна. Цялата му душа закипя от възмущение... (Какво ли би казала сега леля му Дешка, като не първи, ами и най-последни в Европа, не искат за нищо на света да ни приемат в капитализма!)
Дали сме били „най-прости", никой не можеше да каже, но вече градът започваше да просперира като морска столица на цялата Източна Европа със страшна сила. Лелята на Поета се радваше на всяка полска, чешка, словашка, руска, германска реч, която се чуваше все по-често по улиците и вече не правеше впечатление на никого.
До сваковото лозенце, със закътано аязмо до него, с накичени парцалчета и късчета от дрехи за здраве, ходеха пеша. (Сега това е някъде почти в центъра на града.) Безкрайно пътешествие беше ходенето в неделите до пустите плажове на „Свети Константин и Елена". (Там, където е сега Шведският хотел.) Имаше рейсове на два часа. Веднъж, надвечер, се зададе буря, струпаха се облаци, плачеха деца, пищяха майки: „Ами, как ще се приберат, ако рейсът не може да вземе всички?..."
Най-приятни бяха вечерите в т.нар. Малко казино. Стените - покрити с рогозки. Кебапчетата поднасяха в обща чиния, с гарнитура горчица, салата от боб и домати. Така поднасяха и сладките в сладкарниците...Но най-много Поета обичаше, когато спре токът. В едноетажната къща, в двете стаи и коридорчето, са наслагани навсякъде по земята дюшеци. Лято е и се е събрал почти целият род. Леля Мара и свако Жоро от село Грънчарово, Дуловско, където учителстваха, леля Райна и.свако Стоян, един куп братовчеди и братовчедки. В полумрака трите сестри си разказват спомени от детските години. Децата са се сгу-шили в тъмното и не смеят да гъкнат, за да не пропуснат някоя важна подробност...Сякаш е било вчера...
Поета не пропущаше нито една ваканция. Баща му го завеждаше с железничарска легитимация до Горна Оряховица, качваше го на влака от София и се връщаше на работата си на габровската гара. Даваше му три лева. Той ги помнеше и досега. Зелени, с красиво изрисувана, голяма тройка...По габровски табиет не ги харчеше, а ги държеше на най-скришното място в джобчето си. А всяка сутрин лелята му даваше стотинки за плажа, за сладолед, семки или леден шербет. Поета, пак по габровски табиет, си къташе и от тези парички и когато трябваше да се върне, да слезе на гара Горна Оряховица, където щеше да го чака баща му, в джобчето на шлиферното му яке с цип имаше вече не три зелени лева, а цяла, синя банкнота от пет лева.
По Коледа, за Нова година или за именни дни Поета пишеше своите хумористични поеми за котето Мачо. Свако Тодор и лелята винаги имаха коте. И то винаги се казваше Мачо. Като всяка „дърта буржоазия" лелята си падаше по литературатаиизкуствата. В зимните ваканции, когато идваше на гости, изваждаше от скритото място и носеше една картонена кутийка с германски детски списания. Направо фашистки! И до днес Поета го напушва бурен смях, когато си спомняше с каква препоръка му ги оставяше на масата, до чашата с чай и чинийките със сирене: „Да си търсиш сюжети!" Имаше един вълк, който в безброй серии преследваше едно охранено прасенце. Тичаха по някакви огромни трансмисии, въртяха се огромни зъбни колела, поточни линии, по които вълкът преследваше прасенцето. Пък и нали вече беше добре възпитан в пионерската организация и много добре идеологически подготвен, подобна комиксова и антихуманна детска литература го оставяше напълно безразличен и даже гневен. Не успяваше да скрие естетическата си неприязън. Оттогава, та чак до днес!
Но Поета имаше едно много любимо и незаменимо с нищо занимание. Траеше с часове. На дълъг канап свакото завързваше мъхната кожичка. И поредният Мачо побесняваше да гони и да се опитва да хване кожичката, за която сигурно си мислеше, че е мишка...
От погребението на баща си Поета не беше ходил във Варна. Само за четирдесет-петдесет години градът толкова се промени, че по никакъв начин не можеше да открие къде точно е била тази мъничка улица „Бабуна", където са останали завинаги толкова вълшебни и неповторими мигове. И на стари години поразпита откъде идва тази фамилия Шкодрови- фамилията на свако му и на леля му “дъртата буржоазия”, и се оказа, че такава фамилия има в Шипка, откъдето е родът на неговата майка и дядо и където са минали техните детски години. И сега има такава фамилия в Шипка...
Идват избори. Ех, защо не е жива сега тази леля Дешка, тази отявлена „дърта буржоазия", че да разгърне страниците на спомените, да разкаже на обществеността и на медиите, какъв примерен пионер е бил Поета, как никога не е слушал Радио Лондон, как не е харесвал фашистките антихуманни комикси, как малко след като се е научил да чете, е написал поредица от хумористични поеми за котето Мачо, как на обяд под навеса хапвали занаятчийски гювеч с овнешко месо, как Поета притичвал до сладкарницата в съседната къща, за да напълнят с дванайсет различни топки сладолед стъклената купа и да я донесе бързо, докато не се е стопил сладоледът... Вие да не мислите, че само Иван Костов е имал леля? Или само Бойко Борисов? Или само Александър Сер-геевич Пушкин? Няма такова нещо! Но ако нямате леля или се е поминала като лелята на Поета, хич даже да не ви минава през ума да се кандидатирате за народен представител. Без такава леля няма как да ви огрее! Направо нямате никакъв шанс...Както Поета, не го огря. Щото лелята умря отдавна.
А, щях да забравя! Лелята да има и коте. И то винаги и при всички времена и политически превратности, да се казва Мачо... И умната!
„Управата на Народното събрание търси нова деловодителка със средно образование - скромна, работлива.
Бойка погледна девойчето и попита сухо, служебно:
- Какво обичате?
В отговор девицата й бухна в ръката своето заявление за работа. На него пишеше: Господин Председателю на Народното събрание, завършила съм с пълно отличие, с примерно поведение. Баща ми е касиер-деловодител на Занаятчийския съюз, член на Занаятчийската партия. Знам френски и стенография. Знам да пиша на пишeщи машини „Адлер", „Архо" и „Континентал". Обичам работата. Мога да подреждам архиви, библиотеки. Баща ми ме подготви за канцеларска работа. Не съм омъжена. Девойка съм. Обещавам ви прецизна работа, от която вярвам всички ще бъдете доволни.
С уважение: Агнеса Иванова Станоева.
Касиерът извади табакерата си, взе една папироса и важно, солидно започна да я очуква о капака й. Само счетоводитете-лят остана спокоен, сдържан, не повдигна повече глава, забил очи във ведомостта на депутатите. Трябваше да изчислява 240 сметки, 678 командировки, над 7000 речи на публични места - това също се плащаше от „Сговора". Депутатите ходеха от митинг на митинг, от село на село, от град на град и държаха речи. И записваха в бележничето си: „Реч в село Селановци, Оряховско - три часа. Говорих за бляскавата победа на Сговора на последните избори на 17 ноември 1923 г. Народът ликува. Имах и разговор с ръководството на Сговора в Оряхово - три часа с въпроси..."
Тъй като министър-предсе-дателят на България професор Александър Цанков беше от Оряхово, син на оряховски чифликчия, там хонорарите за речи бяха двойни и тройни. Целта на Цанков бе да приучи депутатите да ламтят за пари, да , печелят пари, та да не надничат в неговите лични сметки и банкови удари. Така, по този начин, той покваряваше депутатите и ги караше да си надписват пари за речи, беседи, въпроси и отговори при срещи с избирателите. За един мандат всеки депутат на Сговора искаше да подреди живота си поне за 60 години напред, да подсигури синове и дъщери, зетьове и снахи, внуци и правнуци,,. Изобщо бе златно време за коалицията „Демократически Сговор". Единствено депутатите от ВМРО се опънаха на тази политика на Цанков, ама кой да ги слуша...
Цанков с огън и меч попиля де каквото свари и си спечели прозвището „Кръволока Цанков"
* * *
И така, невинното, крехко девойче Агнеса пожела да влезе в тази светиня, наречена Народно събрание, и да отдаде сили и младост там. Деловодителката Бойка подаде молбата й на счетоводителя. Но той, без да я чете, я прехвърли на касиера. А касиерът бе стар мераклия, конте на младини, чревоугодник на старини. И драсна отгоре: „ДА СЕ ПРОУЧИ!" и попита любезно:
- Извинете, госпожице, смятате ли да се омъжвате скоро?
-Не?
- Защо?
. - Защото съм много млада.
- О, господи, какво парче - помисли си касиерът. Парчето му се усмихна, като показа „бисер зъби", зъбки бели като гъбки... Бъбрече. В кабаретата тези дами стават примадони или бардами, жени за ухажване, жени за флирт и любов. Те се пласираха много добре, продаваха
се много скъпо, носеха белега на търговки на свежа, млада плът, на най-висока цена. Агнеса гледаше в очите касиера и той подхвърли:
- Аз се наемам да проуча това момиченце. Изглежда тихо, скромно дете от народа, а Занаятчийската партия е уважавана партия, с умни, честни, работни хора в нея...
В този момент в канцеларията влезе министър-председателят професор Александър Цанков, огромен, брадат мъж, канара...
- Добър, ден, добър ден - поздрави той гръмко и мощно като всеки големец. - Как е, как е? Господа, мадона Бойка, радостна вест!
- Какво има, господин професоре?
- Приехме бюджета на Народното събрание. С пълно висшегласие! Заплатите ви са увеличени двойно, командировките - също. Хонорарите на депутатите - също. Казвам ви го аз, за да не го чуете от други неотговорни фактори... Кое е това хубаво момиченце?
- Кандидатка за работа... Цанков седна, запали цигара
и започна разпита:
- Къде сте учили, госпожице?
- Във втора девическа гимназия, господин професоре.
- О, вие ме познавате? От къде?
- От речите ви на площад „Свети Александър Невски" и пред Народното събрание на 10 юни 1923 година в 16 часа следобед... Бяхме там всички ученички и ученици. Вие ни отворихте очите за старата, прог капала и омразна власт на БЗНС и за новата, прекрасна власт на Демократическия Сговор. Аз бях смаяна...
- От какво?
- От осанката ви, от гласа ви.... От жестовете ви.
- Боже мой, как помнят тези деца. Аз съм го забравил вече, а тя ме помни.... Какво работи майка ви, мило момиченце?
- Домакиня, работи вкъщи, веза на гергеф. Шие гоблени.
- Отлично, значи има художествен вкус... Имаме нужда от библиотекарка, момиченце.
Разбирате ли от библиотекар-ство?
- Да, стажувах едно лято в Народната библиотека. Подреждахме книги, вестници, списания по години, по рафтове, по отдели...
- Великолепно... Назначавам ви за помощничка на стария ни библиотекар бай Йонко. Той е пред пенсия. Искам да си подготвим човек, който да го замести. Лоране, моля те, напиши заповед за назначението на това хубаво момиченце за помощник-библиотекарка....
Касиерът направи всичко, премиерът подписа и Агнеса отиде в библиотеката, заведена там от Бойка. Тя й обеща своята помощ и й даде първия съвет:
- Слушай, мило момиченце! Аз виждам себе си в тебе преди 35 години. И аз бях като тебе хубава, нежна, крехка девойка, с трапчинки на бузите. Попадаш в деветия кръг на ада. Външно тук е тихо, но само външно. Попадаш в краката на 240 козли, пръчове, на 240 бикове, разпаса-ни жребци и катъри... Всеки ще те занича, всеки ще те ухажва, всеки ще ти предлага среща и любов. Всеки ще ти дава пари, но знай, това са змийски пари - бутнеш ли на един, трябва да даваш на всички. Те си доверяват тайни — кой с коя си е лягал, какво е правил, с нея, какво й е платил. Тези депутати са най-вулгарните любовници. Пази се като от отровна змия, защото всеки депутат е една усойница-пепелянка, гърмяща змия...
Това каза Бойка и остави Агнеса в библиотеката. Но тя, Бойка, не знаеше с кого си има работа, какво момиченце е Агнеса. Това бе1 ней-префине-ното уруспетще на столицата,
най-нежната и изпечената проститутка, работеща за МНОГО ПАРИ...
Агнеса излезе от Народното събрание, взе в заем 160 лева от татко си и купи девет бели рози и кутия шоколадови бонбони „Нестле" с прекрасна картина на капака „Швейцария днес".
Бонбоните бяха дубъл-екс-тра. Агнеса занесе букета, а и бонбоните на Цанков. Подаде му ги и той се размекна, раз-нежи се.
- Защо, защо, мило дете?
- За благодарност, господин професоре...
- Но защо девет бели рози?
- За свободата, която ни донесохте лично вие на 9 юни...
- Господи, надценявате силата и значението ми...
- Вие сте нашият Бог, нашият .Спасител. Ако не бяхте вие, и досега щяхме да тънем в земеделското блато на оня профан - Александър Стамболийски. Но вие като един Месия, като един Мойсей, ни изведохте от робството на Египет и ни въведохте в обетованата земя - свободна, щастлива България...
- Как? Вие знаете историята, чела сте Библията???
- Да, господин професоре, дядо ми е свещник и аз чета и Библията и евангелията, и житията на светците. Вие сте за мен свят човек, спасител на България от робството на БЗНС...
Е, от камък да си, от желязо да си, как няма да не се размекнеш при тия слова, излезли от хубавата устица на девойчето? Цанков я прегърна силно, целуна я по устните и... позвъни на касиера:
- Лоране, моля те, да се даде 3000 лева награда на назначената от мене помощник-библиотекарка, за да си купи работни дрехи и обувки. И други 5000 лева за представително облекло при посещение на знатни гости от света, дошли в Народното събрание.
- Слушам, господин професоре!
- И тъй като от днес заплатите ви "стават двойни, то и нейната заплата да е двойна... Дайте й 3000 лева аванс.
- Но, господин професоре,
на новоназначени аванс не се полага. Трябва да има поне половин месец работа,..
- А бе, Лоране, а бе, приятелю драг, колко пъти искаш да ти казвам, че когато си на власт, всичко ти е позволено, всичко е законно! Незаконни работи има само за опозицията, бе брат... Разбери го най-сетне. Ние сме на власт. На нас всичко ни е позволено! Да си вдигаме заплатите двойно, да си плащаме хонорарите, за речи, които не сме държали. Бюджетът на Парламента е утроен...
- О, извинете, извинете, господин професоре... Не взех това предвид. Нека дойде девойчето да се разпише и срещу аванса, и срещу наградите за дрехи... Моля да ме извините, вие сте бог, бог!
Така започнаха великите ласкателства по времето на Сговора, които се възприеха и от последвалите коалиции и партии, дошли на власт. Стана традиция подмазвачеството към премиера да бъде ЗАКОН. Всичко, което той прави, макар и незаконно, да се узаконява. И да не се обръща внимание на писанията в пресата. Просто да се отминават с ирония и шеги. Плоски шегички и закачки. А, така ли било. Я гледай ти, какви работи стават!
* * *
Агнеса взе парите, занесе ги вкъщи, върна 160-те лева на милото си татенце. И веднага пусна „сондите" между депутатите . Тя купи книгата „Как да управляваме" на Аристид Бриан - знаменития френски държавник, който бе съставял 16 пъти партии, организации, движения, кабинети, който познаваше световната политика... И я изчете от кора до кора!
В бяла рокля над коленцата Агнеса влезе в залата на Народното събрание преди едно заседание и като заместник-библиотекарка даде на всеки депутат по една книжа „Как да управляваме". И всеки депутат я пожела. Всеки депутат се влюби в нея и я хареса. Зашушукаха си те, зашепнаха си: „Амачепарче-е-... Какво мило уруспенце, ах, да го пипне моята ръчичка!"
Агнеса вървеше бавно, леко усмихната. Банкерът Роман Денев й намигна, Буров я погали по бузката, а Иван Евстатиев Гешов я целуна по челото и й пошепна: - Намини към банката ми в 6 часа довечера... Ще имаш 10 000 лева само за една целувка... Тя го погледна и му понамигна леко, едвам забележимо. Бяха очи в очи - тя, невинната девица, и той - дъртото земпаре на София, на България. И вечерта в 6 часа тя отиде в банката му, пиха кафенце и той я целуна по устните и подари десет хилядарки, десет банкноти, които майка й изкарваше за десет месеца везане на гергеф или шиене на гоблени. Десет хиляди лева за един миг, за еднацелувчица... Той, старото земпаре, й каза тогава:
- Агнеса, ти си млада, бъдещето е пред тебе. Аз съм известен банкер, политик, водач на Народната партия, имам милиони. Ще жиевя още малко, затова искам да опитам прелестите на света. Имаш 200 000 лева от мене, тук на ръка,
в този кабинет, ако направим една любов, една бурна любов, на канапето или на килима. За тебе това ще бъде един жест и една жертава, но с този свой жест ти ще имаш пари да учиш две години в Париж, в Собро-ната, ще научиш френски, ще станеш „Мадон ала франс"... Моля те, направи този жест. Искам те.... И занапред, когато се виждаме, ти ще си имаш своя хонорар. Но те моля за това да не узнае никой!
Тя размисли. Тя наведе очи, мълча, мълча и пошепна тихо:
- Да... Той бе спечелил този ден дванайсет милиона от една сделка с тютюни и пашкули. Какво бяха 200 000 лева при 12 000 000 лева чиста печалба. С един замах, с един удар... И тя легна на килима. Той заключи вратата и прекараха два часа заедно...
За велика благодарност той прибави още 20 000 лева към нейните вече 210 000 лева, та станаха всичко 230 000 хонорар. Агнеса внесе тези пари на другия ден в неговата банка на името на майка си, без да знае баща й - банките умеят дапазяттайни.... Забравихме да кажем, че майката на Агнеса бе бивша бар-дама от кабаре „Паризиана" в София, на улица „Вито Позитано" и в кабаре „Мулен Руж", на улица „Леге" № 6. И двете сгради съществуват и сега, преобърнати на кафе-аперитиви - тъжни спомени от светли, прекрасни кабаретни нощи.... Агнеса не легна с нито един адвокат, с нито един обикновен депутат, с нито един чиновник...
Тя залагаше мрежите си само в езерата на банкерите, в моретата и океаните на милионерите. И минаваше за милата, нежна девственица, за чаровното, непорочно момиченце Агнеса, ангелчето от библиотеката на Народното събрание...
* * *
В началото на 1924 година професор Цанков се скара с жена си и тя побягна от него при баща си при майка си. Той си спомни за Агнеса, за това момиченце, което назначи като помощник-библиотекарка, и го повика при себе си. В кабинета му имаше девет стоманени каси с девет надписа: „Разузнаване"; „Контраразузнаване"; „Парламент"; „ Министерски съвет"; „Разузнаване сред партиите и обществените организации"; „Контраразузнаване в партиите и организациите"; „Разузнаване в Чиновническия свят"; „Разузнаване в БЗНС"; „Агент-провокатори и предатели сред партиите". Той ги отключи една по една пред Агнеса и каза мило, нежно и топло, като влюбен Ромео на Жулиета.
- Скъпо мое дете, виждаш ли тия пари тука? Милиони са. Половината могат да станат твои, ако ти станеш моя любовница. Ще имаш всичко -хотели, къщи, банкови сметки, моята любов, моята подкрепа. Ще те взема за моя секретарка, та всичко дабъде напълно редовно и законно... Ако жена ми ме напусне, което аз не очаквам да стане - не вярвам жена ми да е такава глупачка, но ако все пак се случи, ще се оженя за тебе. Искай и ще имаш всичко... Всичко... Искай и вземай!...
...Тя го поиска. И получи всичко. И къщи, и хотели, и вили край морето, и влогове в банките...
На 4 януари 1926 година Цанков падна. Но Агнеса не падна. Не... Тя хлътна в прегръдките на новия министър-председател г-н Андрей Ляпчев. Но това е друга история, която ще ви разкажа някой ден.
Вие да не си мислите, че само Иван Костов е имал леля! (Мир на праха й!) А пак се задават избори.. .Преди не много години тя стана така популярна в медиите, че имиджът и надмина двойно, тройно, че и четворно имиджа на нейния племенник. Като отвори една уста, че като започна да разказва какво добро момче е бил нейният племенник, с чуплив гарвановочерен перчем и вдъхновен поглед. Че като събирал вторични суровини, как помагал на възрастните хора и на слепите да пресичат улицата. Как ги водел за ръка. Какво добро чавдарче бил, какво пионерче, добро и възпитано, какъв комсомолец с бляскав и стоманен поглед! Как съвестно събирал членския внос на първичната комсомолска организация и с натрупания излишък правел танцови забави, комсомолски тържества и туристически походи по стъпките на геройски загиналите за свободата. И нито стотинка не харчел на акерне! Как овладявал до последната подробност основите на историческия материализъм и научния комунизъм...
Няма я, няма я вече лелята на ексминистър-предсе-дателя, отиде си скоропостижно, горчиво обидена от неразбирането на обществото, а и от нежеланието на нейния племенник да одобри и да подкрепи пламенните й слова в негова прослава. А ето че пак се задават избори, а горката женица вече я няма на този свят, че да ни разкаже всичко това още веднъж...
Вие да не си мислите, че Бойко Борисов няма леля или поне стринка? Не може да няма. И тръпне народо-населението да започнат най-горещите дни и седмици от предизборната надпревара, че и неговата леля или чинка да вземе думата един ден и да разкаже на жадуващата за праведно слово общественост как нейният племенник, като бил малък, хванал на тротоара едно врабченце със счупено крило, как го превързал и скрил на топло в една плетена кошничка вкъщи. Как го хранил със зрънца и му давал от шепи водичка, гледал го, докато заякнало и в един прекрасен ден литнало към гнездото си. И да ни каже какво честно момче е бил като пионерче, как се е бил като истински Робин Худ, за да защити другарчето си, на което един гамен му бутнал от ръката филията с мармалад отгоре и как тя паднала на земята. Ех, кога ще настъпят най-после предизборните дни и седмици, че да изнамерят най-после медиите лелята на бате Бойко, че и тя като лелята на Иван Костов да ни разкаже до последната подробност всичко, което знае за неговото възторжено и щастливо чавдарско и пионерско детство...
Вие да не мислите, че само Иван Костов и Бойко Борисов си имат лели. Самият Пушкин е имал леля! А и най-последният литературен историк много добре знае каква роля е изиграла тя в неговия живот, съдба и всемирна слава!...
И Поета имаше леля. И то каква леля! Красива, внимателна, мила, изящна! Живееше в малка бяла къщица на улица „Бабуна" № 4 във Варна. Вечер с часове поливаше десетките видове цветя, нацъфтели и разсадени нагъсто на всяко късче пръст в двора й. След жега га и прахта, във вечерната тишина, те започваха да ухаят с най-невероятни ухания.. .Сливаха се в едно, омайваха душата на момчето, което беше дошло във Варна от родното си градче, за да прекара там лятото. Макар че лелята беше още съвсем млада, в детските си години Поета я възприемаше не по-малко, не повече от „дърта опозиция", както рисуваха такива като нея по вестниците. Слушаше само Радио Лондон. Никога не беше работила в живота си чужда работа или в чужда къща. Свако Тодор, свакото на Поета, от тъмни зори сядаше в пристройката, сгушила се сред цветята и плодните дръвчета, и до обяд не ставаше от мястото си. Набиваше клечки в сандалите, шиеше с канапа, прекаран през восък, безброй чехли, папуци, топлинки, които се купуваха като топъл хляб. И на всички братовчеди, които се изсипваха през лятото, преди да си заминат за родните места, правеше по един чифт бели кожени сандалки, които те носеха и следващото лято, а и подир това. Веднъж сестричката на Поета толкова си хареса сандалките, че не искаше за нищо на света да ги събуе. Оставиха я да спи с тях. Свако Тодор никога не беше работил държавна работа или при друг работодател. Имаше един помагач - Исмет. Така и не узна Поета, докато бяха живи свако Тодор и леля Дешка, от каква точно народност е Исмет. Й от тъмно до тъмно двамата размахваха обущарскитечукове и набиваха късичките заострени на върха клечки в подметките на сандалите и обувките. След обяда, под кьошка, свако полягаше точно за петнайсет минути. Заспиваше намига и само след четвърт час плискаше от чешмата на двора студена вода на лицето си и пак сядаше зад обущарския тезгях.
С леля си Дешка, „дъртата буржоазия", Поета, добре възпитан и напълно подготвен идеологически в пионерската организация, водеше сложни диалектически и историко-материалистически спорове. Една сутрин, на път за морето и морската градина леля му нямаше търпение и още по пътя започна да му разказва какво е казало Радио Лондон в късната доба вечерта: „Ние, от всички други социалистически страни, щели сме първи да влезем в комунизма!" Душата на Поета, добре възпитан в пионерската организация, се изпълни с възторг и небивал ентусиазъм: „Ама защо първи ние ма, лельо?" И в този фатален миг секна цялото му чувство на радост и възторг. „Дъртата буржоазия" леля Дешка го сряза като кисела краставица: „Как защо? Ами защото сме най-прости!" Поета не гъкна. Цялата му душа закипя от възмущение... (Какво ли би казала сега леля му Дешка, като не първи, ами и най-последни в Европа, не искат за нищо на света да ни приемат в капитализма!)
Дали сме били „най-прости", никой не можеше да каже, но вече градът започваше да просперира като морска столица на цялата Източна Европа със страшна сила. Лелята на Поета се радваше на всяка полска, чешка, словашка, руска, германска реч, която се чуваше все по-често по улиците и вече не правеше впечатление на никого.
До сваковото лозенце, със закътано аязмо до него, с накичени парцалчета и късчета от дрехи за здраве, ходеха пеша. (Сега това е някъде почти в центъра на града.) Безкрайно пътешествие беше ходенето в неделите до пустите плажове на „Свети Константин и Елена". (Там, където е сега Шведският хотел.) Имаше рейсове на два часа. Веднъж, надвечер, се зададе буря, струпаха се облаци, плачеха деца, пищяха майки: „Ами, как ще се приберат, ако рейсът не може да вземе всички?..."
Най-приятни бяха вечерите в т.нар. Малко казино. Стените - покрити с рогозки. Кебапчетата поднасяха в обща чиния, с гарнитура горчица, салата от боб и домати. Така поднасяха и сладките в сладкарниците...Но най-много Поета обичаше, когато спре токът. В едноетажната къща, в двете стаи и коридорчето, са наслагани навсякъде по земята дюшеци. Лято е и се е събрал почти целият род. Леля Мара и свако Жоро от село Грънчарово, Дуловско, където учителстваха, леля Райна и.свако Стоян, един куп братовчеди и братовчедки. В полумрака трите сестри си разказват спомени от детските години. Децата са се сгу-шили в тъмното и не смеят да гъкнат, за да не пропуснат някоя важна подробност...Сякаш е било вчера...
Поета не пропущаше нито една ваканция. Баща му го завеждаше с железничарска легитимация до Горна Оряховица, качваше го на влака от София и се връщаше на работата си на габровската гара. Даваше му три лева. Той ги помнеше и досега. Зелени, с красиво изрисувана, голяма тройка...По габровски табиет не ги харчеше, а ги държеше на най-скришното място в джобчето си. А всяка сутрин лелята му даваше стотинки за плажа, за сладолед, семки или леден шербет. Поета, пак по габровски табиет, си къташе и от тези парички и когато трябваше да се върне, да слезе на гара Горна Оряховица, където щеше да го чака баща му, в джобчето на шлиферното му яке с цип имаше вече не три зелени лева, а цяла, синя банкнота от пет лева.
По Коледа, за Нова година или за именни дни Поета пишеше своите хумористични поеми за котето Мачо. Свако Тодор и лелята винаги имаха коте. И то винаги се казваше Мачо. Като всяка „дърта буржоазия" лелята си падаше по литературатаиизкуствата. В зимните ваканции, когато идваше на гости, изваждаше от скритото място и носеше една картонена кутийка с германски детски списания. Направо фашистки! И до днес Поета го напушва бурен смях, когато си спомняше с каква препоръка му ги оставяше на масата, до чашата с чай и чинийките със сирене: „Да си търсиш сюжети!" Имаше един вълк, който в безброй серии преследваше едно охранено прасенце. Тичаха по някакви огромни трансмисии, въртяха се огромни зъбни колела, поточни линии, по които вълкът преследваше прасенцето. Пък и нали вече беше добре възпитан в пионерската организация и много добре идеологически подготвен, подобна комиксова и антихуманна детска литература го оставяше напълно безразличен и даже гневен. Не успяваше да скрие естетическата си неприязън. Оттогава, та чак до днес!
Но Поета имаше едно много любимо и незаменимо с нищо занимание. Траеше с часове. На дълъг канап свакото завързваше мъхната кожичка. И поредният Мачо побесняваше да гони и да се опитва да хване кожичката, за която сигурно си мислеше, че е мишка...
От погребението на баща си Поета не беше ходил във Варна. Само за четирдесет-петдесет години градът толкова се промени, че по никакъв начин не можеше да открие къде точно е била тази мъничка улица „Бабуна", където са останали завинаги толкова вълшебни и неповторими мигове. И на стари години поразпита откъде идва тази фамилия Шкодрови- фамилията на свако му и на леля му “дъртата буржоазия”, и се оказа, че такава фамилия има в Шипка, откъдето е родът на неговата майка и дядо и където са минали техните детски години. И сега има такава фамилия в Шипка...
Идват избори. Ех, защо не е жива сега тази леля Дешка, тази отявлена „дърта буржоазия", че да разгърне страниците на спомените, да разкаже на обществеността и на медиите, какъв примерен пионер е бил Поета, как никога не е слушал Радио Лондон, как не е харесвал фашистките антихуманни комикси, как малко след като се е научил да чете, е написал поредица от хумористични поеми за котето Мачо, как на обяд под навеса хапвали занаятчийски гювеч с овнешко месо, как Поета притичвал до сладкарницата в съседната къща, за да напълнят с дванайсет различни топки сладолед стъклената купа и да я донесе бързо, докато не се е стопил сладоледът... Вие да не мислите, че само Иван Костов е имал леля? Или само Бойко Борисов? Или само Александър Сер-геевич Пушкин? Няма такова нещо! Но ако нямате леля или се е поминала като лелята на Поета, хич даже да не ви минава през ума да се кандидатирате за народен представител. Без такава леля няма как да ви огрее! Направо нямате никакъв шанс...Както Поета, не го огря. Щото лелята умря отдавна.
А, щях да забравя! Лелята да има и коте. И то винаги и при всички времена и политически превратности, да се казва Мачо... И умната!
Няма коментари:
Публикуване на коментар