Всеки трети гимназист казва, че нещо му е откраднато в училище. Всеки четвърти е бил тор-мозен от съучениците си, а всеки пети е жертва на побой, какво се случва проф. Гайдаров!- Не мога да правя анализ на тенденцията на престъпността, а иначе е факт, че положението в ежедневието, в което живеем, е тревожно. Това не е нещо, което се е случило вчера, това е процес на десетилетия, но сега се отприщи. Казват, че агресивността е причина - не е така. Агресията може да бъде контролирана и насочвана, но когато това не е направено... какво става с детето?! Удря, чупи, убива... Проблем е, че никой не казва на децата какво трябва да правят. В обществото няма правила. Няма морална концепция. Когато на улицата има полицаи и видеокамери, хората по-трудно правят нарушения, но като ги няма - правят каквото си искат, без да ги е грижа! Какво става с чужденците, когато дойдат в България? Държат се по същия начин, по който се държим ние, но като се върнат - вече са други, защото там поведението им е структурирано, и те са отговорни. Знаят, че ако нарушават правилата, ще последват санкции!
В блока, в който живея, идва жена да чисти. Тя е петата, която наемаме, но й плащаме същите пари, които сме плащали на другите, но те нищо не правеха. Значи проблемът как ще работя, как ще се държа, как ще възпитавам детето си, е индивидуално решение. Човек сам определя морала си, правилата и нормите -забраните ги дава обществото. Но какво е състоянието на българското семейство в момента? Колко семейства са в пълен състав и ако не са се разпаднали, как съществуват като взаимоотношения! Това е атмосфера, която сама по себе си поражда насилието. Детем^търси сигурност, обич, грижа... но дори само едно от тези неща да липсва, у него вече се появява дефектът на социализацията. Оттук насетне младият човек ще възприема света около себе си такъв, какъвто той изглежда, без да е готов да се впише в обществото. Ако този млад човек живее някъде, на някаква улица, където всеки си прави каквото си иска, като излезе от този квартал и попадне на друго място и там някой му говори за неща, които той изобщо не е чувал, а не дай си Боже този човек го закачи неволно или се препъне в него - защо да не го пребие! Това въобще не стои като проблем в главата му - той просто няма съзнание какво трябва да прави, за да не вреди на другите!
- А къде е обществото?
- Задачата на обществото е да каже: Учителите в училището, лекарите в болницата са единствените, които "имат право да взимат решения, а какво става? Всеки дава акъл на другите. Всеки се меси на треньора кой футболист да играе - при такова положение как искате да има успех! Харесва ми този спорт, но нищо не разбирам и нямам право да се меся. Трябва да оставим учителя свободен да работи в средата, в която се намира, а не в качеството си на родител да му искам обяснение защо е изгонил сина ми от час. Проблемът е: вие какво направихте детето ви да си учи уроците, да не пуши и да не пие, да бъде възпитано! Аз съм някакъв началник и поради тази причина от мен се иска да се изпълняват различни неща, свързани с дейността на целия институт. За да стане това, аз трябва да разпореждам на хората, които са след мен, а те на тези, които са след тях. В момента, в който нещата обаче се обърнат и някой по-надолу започне да обяснява какво аз трябва да направя, при това търси натиск някъде отстрани - е, как да нося лична отговорност и какви решения мога да взимам!
Родителите смятат, че никой няма право да се меси в решенията как ще отглеждат децата си - „от къде на къде учителят или министерството ще ми определят как моето дете трябва да се държи и кога да се прибира вкъщи, как да се облича...". Е, питам, какмма престижът на учителската* професия и какво е направило обществото да подкрепя учителството? Какъв е моят престиж като преподавател? С какво обществото стимулира моя труд и го уважава? Аз съм професор, и какво от това! Нищо! Казват ти най-много „добър ден" - и толкова! Кажете ми кой българин ще дойде и ще каже: „Слушай, учителят трябва да бъде уважаван!" Ако не съм доволен от някакво решение на някоя институция, мога да го коментирам и да търся решения, но не да казвам: „От къде на къде той ще ми каже какво да правя!" Това е практически нихилизъм! Време е всеки да разбере, че живее в това общество и в тази държава и оттук нататък има институции, които трябва да уважава.
- Така е, но какво се обърка?
- Златният телец ни обърка, той се появи! И той направи нещата такива. Живеем в анонимност. Няма го човека, който да застане срещу вас и да носи отговорност за постъпките си и да бъде отговорен. Какво се получава? Учителят казва: „Аз какво да направя, след като родителите въобще не се интересуват от децата", а не: „Ей, вижте, аз бъркам, защото не направих това, не направих онова...", и след това вече да попита какво ще кажат родителите. Той само се оправдава: „Не съм аз виновен! Той е! Онзи е!" Анонимност отвсякъде!, а искаме да си получим заплатата. Има хора, които по цял ден седят зад бюрото и нищо не правят, а получават заплата и се жалват, че това са малко пари! Всичко това е адски безсмислено! Всеки трябва да застане с лицето си и да каже: аз гарантирам за моята отговорност на моето ниво! Докога ще се крием зад това: „Някой каза, че това е така или иначе." Застани и кажи: „Аз казвам", „Аз не те харесвам, аз протестирам срещу тебе."
- Хората излизат на улицата, защото са недоволни!
- В едно модерно общество проблемите не се решават на улицата. Или не трябва да се решават там. Има органи, които имат съответната власт и те трябва да направят това. Възпитаното общество си избира хора, които имат качествата да го представляват и това е смисълът на цялата работа. Има институции и те трябва да се грижат в обществото да има правила и морална концепция, а не вие.
***
Проф. д-р Калин Гайдаров е директор на Института по психология към МВР. Завършил е психология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски". Дипломната му работа е разработка на проблемите на асоциалното и криминалното поведение на непълнолетните. Докторската му дисертация по юридическа психология е на тема „Социалнопсихологически характеристики на отчуждението при непълнолетните правонарушители". 50-годишният професор е автор на стотина научни публикации и съобщения, съавтор е на монографията „Проблеми на насилието, наркоманията и наркопрестъпността в средните училища", както и на книги и на два учебника. Завършил е 18-о училище и още помни учителите си - другарката по история, от която е разбрал, че човек трябва да се интересува не само от това, което пише в учебниците, споменава и учителя си от първи клас, който го е научил да казва „добър ден", да не тряска вратата и да уважава хората.
Проф. Гайдаров е член на Управителния съвет на Дружеството на психолозите в България, както и на Българската асоциация по криминология и на Българската асоциация по приложна психология.
Чете лекции в Софийския, Пловдивския и Югозападния университет и в Академията на МВР. От 2001 г. е директор на Института по психология към МВР.
Вярва, че има душа и тя е такава, какъвто е човекът, каквато е усмивката му, каквото е поведението му.
Казва, че:
• За уроците на улицата детето е готово само когато преди това е научено от родителите си. Всеки от нас носи агресията у себе си, но затова сме хора, за да можем да я управляваме и да бъдем добри един към друг. Това го знаем, когато станем възрастни, когато ни научат родителите, учителите.
• Във възпитанието на едно дете родителите не са единственият фактор, освен тях има и улица. И съотношението е 50 на 50. Важно е това съотношение да не е 30 към 70, а да е 50 на 50, защото шансът твоето дете да избере грешния път е 1 към 1. Всеки от нас носи в себе си някакви посоки. Всъщност това са едни и същи: любовта и омразата. Коя от посоките избираме, зависи от родители, учители...
Няма коментари:
Публикуване на коментар