Орисията "Вдовица на писател"

Семейно положение вдовица на писател. С този статут живеят няколко български жени. Тяхното минало е богато, настоящето им е осмислено от спомените за съкровена близост и физическо присъствие при раждането на големи литературни произведения от XX век. А дали занапред ще си спомняме за тези жени, както всеки знае за Яворовите Мина и Лора? Отговорът е приоритет на бъдещето, а може би и на тях самите -
Офелия, вдовицата на Ивайло Петров (1923-2005), е преписвала на машина "Хайка за вълци" 3-4 пъти до окончателната й редакция. Почеркът на съпруга й бил колкото красив, толкова и нечетлив. Ползвал компютър, но творбите си пишел до последно на ръка. Понякога сам не си разчитал черновите, но съпругата му била свикнала. Ивайло Петров работел бавно, не повече от страница на ден. Пишел до обяд. Следобед се отдавал на рисуването, по-малко познатата страна на неговия талант.
Писателят е ученик по графика на Илия Бешков в Художествената академия, където дори е живял на тавана в студентските години. Записал е и право, но изоставил и него, за да се отдаде на литературата.
Офелия е преводачка от френски. Твърди, че двамата с часове са обсъждали най-точната дума за художествените преводи. Животът с класика бил и лесен, и интересен - често осъмвали в разговори на житейски и философски теми.
В очите на околните писателят бил труден за общуване, минавал за особняк. Но ако се отпуснел да се разприказва, неусетно се изнизвали часове. Най-лесният ключ към душата му намирали децата. Миговете за преживяно щастие за него били свързани с дъщерята София. Днес тя е редактор в издателство "Милениум". Първото запознанство между писателя и неговата Офелия е задочно - тя била ученичка в гимназията и бързала да се прибере, за да чуе по радиото четенето на "Нонкината любов", тъй като в онези години снабдяването с книги е било трудно. Същинското им запознанство е през 1978 г. Романистът се шегувал с името й. Казвал, че тъй като е нерешителен Хамлет (заради колебанията в характера си), му се паднала жена с име Офелия. Жени Божилова, вдовицата на Николай Хайтов (1919-2002) дописва и редактира след смъртта му биографичната му книга "През сито и решето". Творчеството на съпруга си тя обаче не може да преиздава, защото синовете на писателя от предишните му два брака оспорват завещанието и блокират издаването на книгите. "Това Николай не би го простил. Той не се интересуваше от хонорарите, а да достигат творбите му до хората. Едно
поколение вече е пропуснато, което няма да го познава", огорчена е музата на писателя. През съвместния 45-годишен живот на Жени и Хайтов се раждат безсмъртните му "Диви разкази", "Бодливата роза", "Козият рог", "Капитан Петко войвода", на които Жени е първият и единствен редактор. Тя пък превежда от английската класика "Гордост и предразсъдъци", "Малката Дорит", "Божественият Клавдий", есетата на Вирджиния Уулф. Искрата между тях пламва през 1957 г., когато бившият лесничей е назначен за сътрудник в "Народна култура", където Жени е журналистка. Тя вече е разведена, но неговата бивша не му давала развод. Излизайки наяве, спонтанната любов среща пречки на различно ниво - от домашно до партийно. Хайтов е привикан в районния комитет: "Абе, момче, кандидат-член на партията си, я си пиши очерците и се върни при жена си!". Божилова пък е привикана от главния редактор, който я обвинява в битово разложение, плаши я с уволнение и въвеждане в поправителен лагер. Родителите на Жени са възмутени, че щерка им дружи със семеен мъж.
Притиснат да избере между партията и сладката щатна длъжност, от една страна, и любовта - от друга, Хайтов избира дружбата с избраницата на сърцето си. Огънят в дома на Жени потушава самата Ванга, приближена на семейството на преводачката. Пред майка й пророчицата изрича: "Правиш голям грях към дъщеря си. Цяла София я е подгонила, а вкъщи и ти я тормозиш. Каквото и да правиш, тях Господ ги събира Остави ги да си карат любовта". И успокоява близките на Жени с предсказание, че много скоро Хайтов ще получи лелеяния развод, за да заживее творческата двойка щастливо. И така, до мъчителната му смърт от левкемия... От рак изгасва и поетът Георги Джагаров (1925-1995), издигнал се до поста заместник министър-председател преди 1989 г. Девет години след кончината му вдовицата му Цвета Джага-рова изнася тайни от личния му архив - за участието му в пренаписването на "Мила родино" и утвърждаването му през 1964 г. за национален химн. По нареждане на Тодор Живков, който усетил, че предишният химн не е запеваем, поетите Димитър Методиев и Георги Джагаров редактират думите на оригиналния текст на Цветан Радославов, написан заедно с мелодията през 1885 г. по пътя към бойното поле по време на Сръбско-българската война. След смъртта на Джагаров вдовицата му открива на дъното на чекмедже тънка жълта папка. Там за първи път вижда предложение на Джагаров за третия куплет, присаден 80 години след написването на оригинала. Джагаров бил нанесъл поправки върху познатите ни (до отпадането им през 1990 г.) патетични слова, че "с нас Москва е в мир и в бой", а "партия велика води нашия победен строй". Цвета е категорична, че ако тази редакция бе видяла бял свят навремето, със сигурност би усложнила живота на съпруга й. В жълтата папка пишело съвсем по човешки: "Дружно, братя българи! Греят нови върхове. Знамето над нас се вее и на подвиг ни зове".
Най-популярната вдовица на майстор на словото несъмнено е поетесата Надежда Захариева. Нейната продуктивност след смъртта на Дамян Дамянов продължава да е отпор на семейните зложелатели че извън стигмата "половинката до Дамян" Захариева няма собствен ореол.
Встрани от литературната дейност остава последната изгора на Богомил Райнов, варненката Соня Захариева, 23 години по-млада от писателя. Наследницата от последния, четвърти брак на Райнов отстоява недоказаната, но скандална теза: "Богомил ми казваше приживе, че някои писателски жени натрупали капитал от името на мъжете си след тяхната смърт, и това много го дразнеше. Не искам да бъда една от тях!".